Джонатан Мабъри - Човекът вълк

— Задръж дъха си — рече Малева и Саския се подчини. След това старата жена поднесе димящата купа под носа на Лорънс и с всяко свое следващо отчаяно вдишване той поемаше дима от тлеещите билки в дробовете си. Секунди по-късно виковете му замряха до неясно стенание, а очите му изгубиха фокус. След половин минута Лорънс се отпусна отмалял назад и притихна. Само дишането му оставаше затруднено, но скоро и то се успокои. Малева отвори вратата и изсипа горящите билки на земята. Сетне отвори и прозореца, за да прогони упойващия дим със студения нощен въздух.

Най-накрая Малева и Саския издишаха въздуха, който бяха задържали до този момент, и всяка от тях си пое отчаяно дъх. Известно време само дишаха. Първа се размърда Матева, която отвори един сандък, в който държеше инструментите на лечителския си занаят. Тя избра една игла, вдяна в нея конец от черво и я подаде на Саския. След това Малева потърси медальона на Свети Колумбан в джоба на Лорънс и като го намери, повдигна леко главата му и го окачи на врата му. Самият медальон сложи върху сърцето на Лорънс, чието дишане скоро след това стана по-отмерено.

Младата жена погледна раната и сетне вдигна очи към Малева.

— Защо го спасяваш? — попита Саския. Отвън все още се чуваха плач и ридания. Тя познаваше всеки от загиналите и мъката беше като нож в сърцето й.

— Той рискува живота си заради един от нашите. За дете, което дори не познаваше.

— Той е бил ухапан! Ако имаш милост към този човек, трябва да сложиш край на страданието му, преди да е започнало.

Малева поклати глава.

— Искаш да ме направиш грешница ли?

Саския остави иглата и взе ръцете на Малева в своите.

— Не е грешно да убиеш един звяр.

Старата жена помилва косата на Саския.

— Така ли мислиш? — попита тя. — А да убиеш човек?

— Не е същото.

— Къде свършва едното и започва другото?

Саския се отдръпна назад с лице, помрачено от съмнение. Тя взе иглата и се зае със зеещата рана. Иглата влезе лесно в плътта и бързите ловки пръсти на младата жена, започнаха малко по малко да затварят разкъсаната плът. Раната беше огромна и зашиването щеше да отнеме много време. Докато работеше, тя клатеше глава.

— Кажи какво мислиш, момиче — подкани я Малева нежно.

— Мнозина ще страдат заради това.

Малева дълго мълча и когато заговори, гласът й беше тих и тъжен:

— Понякога Съдбата е сурова. Но тя преследва по-висши цели.

Саския вдигна очи от раната, видимо обезпокоена, но старицата погали бузата й.

— Винаги ли? — попита Саския.

— Винаги — рече Малева, макар да не срещна погледа на младата жена, когато отговори.

Теглената от един кон каруца на Малева беше малка, но достатъчно голяма, за да превозва чувалите със зеленчуци и купчините необработени кожи, с които старата жена търгуваше из градовете. Тя седеше на капрата, наметната с пелерината си, а лицето й беше осветено от малък фенер, който висеше от навеса на ръждясал синджир. Пред нея „Толбът Хол“ се издигаше като тъмна крепост, но всичките му прозорци пламтяха в светлини.

Входната врата се отвори, когато тя спря каруцата пред широко каменно стълбище, и един висок сикх излезе навън. Той държеше голяма газена лампа в едната си ръка и страшен на вид нож в другата.

— Какво търсиш тук? — попита чуждоземецът. — Имаме много тревоги тази нощ и ти нямаш никаква…

Гласът й прекъсна възраженията му:

— Нося лоши новини в този том на скръбта. — И с тези думи тя се пресегна и отметна одеялото, покриващо тялото, което лежеше в каруцата, привързано с каишки, за да не се клатушка.

Сингх извика на урду и след това на английски. Но сър Джон, изтощен, разрошен и по халат, украсен с леопардова кожа, беше точно зад него. Той разтърка уморените си очи и изведнъж замръзна на мястото си, когато видя тялото в каруцата.

— Лорънс! — Името се изтръгна от гърдите му, след това сър Джон отблъсна Сингх настрани и се спусна надолу по стълбите. Сикхът веднага го последва. Те се надвесиха над тялото и го огледаха под светлината на фенера.

— Той е жив — ахна Сингх.

Сър Джон затвори очи за момент, вкопчвайки пръсти в ритлите на каруцата.

— Благодаря ти Господи…

Малева седеше на пейката, наблюдавайки двамата мъже, които внесоха Лорънс в къщата. Вратата се затвори с трясък и дворът потъна в мрак и тишина.

— Дано Съдбата да те пази — прошепна тя. — Дано съдбата да пази всички ни.

Сетне Малева обърна каруцата и остави коня сам да намери пътя си обратно до лагера.