Джонатан Мабъри - Човекът вълк

— Не — каза Лорънс, отхвърляйки с презрение абсурдността на това суеверие, но всичко, което се беше случило тази нощ, като че ли осмиваше собственото му неверие.

Той се изправи и стисна пушката в двете си ръце.

— Момче — рече той тихо и детето вдигна глава, реагирайки на тона му, макар да не разбираше думите му. — Бягай.

Но детето бе преживяло прекалено много, бе понесло прекалено много. То гледаше Лорънс с невинното упование на дете, което очаква възрастните да решат всички проблеми и да прогонят всички чудовища.

— Господи — прошепна Лорънс, след което взе детето в прегръдките си и тръгна към най-близката група надгробни камъни. Над тях луната, огромна и могъща, властваше над пялото небе и с прималяло сърце той си даде сметка, че това беше Богинята на лова, която тази нощ беше дошла да наблюдава клането на тази най-древна арена.

Лорънс тръгна към периферията на кръга, но с крайчеца на окото си долови някакво движение и се завъртя. Там нямаше нищо освен една дупка, изрязана в мъглата. Не беше нужно да се пита какво е това. Той знаеше. Както и момчето, което проскимтя и се вкопчи в него.

Чу се звук, дращене на нокти по камък и Лорънс отново се обърна. И отново не видя нищо, освен завихрената мъгла, сякаш там беше имало нещо секунда преди да се обърне.

То беше тук. Знаеше това.

И си играеше с него.

Сърцето му биеше толкова силно, че се питаше дали самите камъни няма да започнат да треперят. Момчето беше тежко. Както и пушката. Ако можеше да се добере до циганите, които претърсваха гората, тогава може би нямаше да се наложи да стреля. Но ако останеше тук, ако бъдеше принуден да се бие на това място, нямаше да може да стреля с една ръка.

С натежало сърце Лорънс остави момчето на земята. Детето се опита да се вкопчи в него, но той го отблъсна, макар да знаеше, че щеше да се почувства изоставено… А Лорънс познаваше това чувство.

Той отстъпи назад от стената от мъгла, опитвайки се да отгатне къде е създанието, опитвайки се да влезе в кожата му, за да предвиди откъде ще дойде нападението. Продължи да отстъпва назад, докато гърбът му се удари в студен гранитен блок. Сега атаката можеше да дойде само отпред, но в следващия момент сърцето му прескочи и замря в гърдите му.

Той го чуваше. Дълбокото учестено дихание на звяра. От другата страна на гранитния блок.

Зад него.

Ледена пот потече по лицето му и опари очите му. Сякаш това бяха сълзи.

Близна устните си и доближи пръста си до спусъка. Имаше шанс. Само един-единствен шанс. Ако се завъртеше около камъка и отстъпеше няколко крачки назад, ако го направеше светкавично и безпогрешно, можеше да открие огън с двете цеви от непосредствена близост. Това беше най-добрата му възможност. Единствената му възможност. Но почти изхлипа от ужас при мисълта за онова, което се канеше да направи.

Господи, помогни ми, извика той в ума си. Господи… ако съществуваш… ако си там… ако изобщо те е грижа… помогни ми!

Лорънс си пое дълбоко въздух и пристъпи към действие!

Завъртя се около камъка вляво, отстъпи пет крачки назад и вдигна пушката. Дръпна единия от спусъците и изстрелът го отхвърли назад, при което куршумът проби голяма дупка… в нищото.

Върколакът го нямаше.

Лорънс стоеше там, недоумяващ, стъписан.

Как беше възможно да е сгрешил? Той го беше чул.

Лорънс направи пълен кръг, завъртайки все още пушещото дуло, предизвиквайки създанието да излезе от мъглата.

Но то не беше в мъглата.

Той чу изръмжаване. Глухо, приглушено и кръвожадно.

Над него.

Лорънс вдигна глава и там, на върха на обелиска, очертан върху великолепието на богинята луна, беше могъщият силует на звяра.

Той се опита да вдигне пушката. Беше бърз. Но създанието беше по-бързо.

Върколакът се хвърли върху него, протегнал хищно огромните си нокти, и го събори с такава сила върху влажната земя, че от устата на Лорънс изхвърчаха пръски кръв и всичкия въздух, който беше в гърдите му. Той успя да дръпне втория спусък, но куршумът мина покрай главата на чудовището, рикошира в камъка с искри и излетя безполезно към гората.

Върколакът просъска от ярост, докато го дереше с ноктите си. Единствено дебелият вълнен плат на връхната му дреха го спаси да не бъде изкормен, но въпреки това той почувства изгарящите линии на болка върху гърдите си, а палтото му отпред цялото беше разкъсано на ивици.

Лорънс се бореше. Това бяха последните мигове от живота му и той го знаеше, но въпреки това се бореше. С цялата си ярост и омраза! Заради Бен и другите, които бяха загинали днес! За собствената си душа! Стоварваше юмруците си върху гърлото, устата и очите на чудовището. Усещаше костите му под пестниците си и чувстваше как собствените му кокалчета се раздробяват. Вдигна коляно в опит да го отблъсне от себе си. Дори го хапеше и откъсна от него парче плът с козина. Той се бореше, и бореше, и бореше.