Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Лорънс се изправи с усилие на крака и тръгна, залитайки към коня, който, обезумял от ужас, се опитваше да се освободи от въжето. Сграбчи юздата, завъртя главата на коня настрани, за да може да стигне до пушката и я измъкна от кожения кобур. Обърна се и се устреми към края на сечището, мятайки пушката през рамо. Трябваше да убие това нещо, да го нарани . Заради Бен. Заради всички.

Но върколакът в действителност не бягаше. Той беше по-умен от животно и имаше коварен зъл план. От другата страна на лагерния огън, забравено от всички, на земята седеше друго дете. Момче, онемяло и стъписано от всичко, което се беше случило, твърде ужасено, за да помръдне, и объркано заради това, че е било изоставено. Върколакът тичаше към него и изведнъж момчето изплака пронизително. Чудовището погледна за миг през рамо към Лорънс и за момент му се стори, че пъкленото създание се хили насреща му, сякаш му казваше: Не можеш да спасиш всички!

— Не! — изкрещя Лорънс, втурвайки се натам, но не се осмели да стреля, защото детето беше прекалено близо.

В следващия момент чудовището се наведе, грабне детето от земята, пъхна го под мускулестата си ръка и прескочи огъня. Когато Лорънс дотича до огнището и го заобиколи, върколакът и момчето бяха изчезнали.

Лорънс се препъна и спря, дишайки тежко. Навсякъде около него имаше хора, които стенеха в агония или плачеха от ужас и мъка по изгубените си близки. Мъж с окървавено чуканче седеше с гръб до едно дърво и се взираше с нямо изумление в ръката, която лежеше между петите му. Жена държеше нещо в ръцете си, което може би е било бебе, но от него не беше останало достатъчно, за да се каже със сигурност. Едър циганин с разбит нос и белези от нож по ръцете и лицето си стоеше и се взираше във вътрешността на една каруца, докато по страните му се стичаха сълзи. Навсякъде тегнеше уханието на смърт. Всичко беше опръскано с ярка кръв.

Пушката увисна в отмалелите ръце на Лорънс, докато оглеждаше цялото това клане, извършено от едно-единствено създание за… колко време? Минута? По-малко? Секунди?

Чудовището си беше отишло. Листата и храстите все още се поклащаха там, където бе изчезнало. Касапницата беше свършила.

Но то беше взело момчето.

Лорънс знаеше, че преследването му означаваше сигурна смърт. Само луд човек би си помислил подобно нещо. Само глупак би го направил.

С вик, който започна дълбоко в гърдите му, Лорънс Толбът стисна пушката с две ръце и се гмурна в гората.

В преследване на нещо, което не можеше да съществува.

На лов за върколак.

Сиянието на луната му показваше пътя. Движеше се толкова бързо, колкото позволяваше предпазливостта, следвайки дирята, която чудовището оставяше. Счупени клони, стъпкани храсти, следи от нокти в земята. Лорънс може и да не беше толкова опитен ловец като баща си, но нямаше проблем с намирането на дирята. Чудовището не полагаше никакви усилия да прикрива следите си.

Сетне храсталаците оредяха, земята стана по-камениста, следата започна да се губи и накрая изчезна напълно. Лорънс престана да тича, забави ход и тръгна предпазливо, леко приведен, оглеждайки внимателно коравата земя за драскотини от нокти.

Но такива нямаше.

— Не, по дяволите! — изръмжа той. — Не прави това…

Продължи напред, следвайки по-скоро инстинкта си, отколкото видимите следи. Изкачи се на един хълм и видя оттам, че каменистото поле малко по-нататък свършваше, губейки се в пазвите на друга част на гората. Там дърветата бяха много по-стари и високи и стърчаха от земята като пръстите на погребани великани. Клоните им образуваха толкова плътен балдахин, че шубраците долу бяха доста редки. И макар земният пласт под дърветата да беше тънък, там имаше дълбоки мочурища, които бълваха към небето сива пара.

Лорънс стисна здраво пушката, прекоси каменистото поле и навлезе в старинния лес. Там цареше тайнствен полумрак, защото лунното сияние проникваше едва-едва и напредването криеше много повече опасности. Студена пот избиваше от порите му и се стичаше на струйки под дрехите му.

— Помогни ми — прошепна той на Бог, когото отдавна бе спрял да почита. Вярата му беше накърнена от смъртта на майка му, но тук в гората, на това ужасно място, докато преследваше създание, самото съществуване, на което беше доказателство за един много по-необятен свят, той търсеше всяка възможна помощ. — Моля те…

Гората беше огромна и пуста и с всяка следваща стъпка ставаше все по-тъмна. Над земята беше увиснала гъста мъгла, която миришеше на сяра и разложение.