Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Той продължи напред и след около четвърт час колоните на старите дървета отстъпиха на по-млади техни побратими и по-гъсти шубраци. Но дори и тук се усещаше атмосферата на някаква непонятна враждебност. Храстите бяха главно бодлива зеленика и дива роза и се забиваха в дрехите му като малки зъби. Буйна коприва се залепяше за крачолите на панталоните му и от време на време коравите листа на див рододендрон шибваха лицето му.

Изведнъж установи, че стъпва по нещо меко, но мъглата беше вече толкова гъста, че се наложи да опипа земята, за да се увери, че това е дебел мъх. Теренът се спускаше надолу, сетне отново се издигаше и Лорънс крачеше през мъглата без никаква представа за посоката, губейки все повече надежда, че ще намери детето.

Сетне чу далечен звук някъде отляво.

Гласове.

Спря се и напрегна слух. Викове на мъже, но думите бяха странни. На ромски. Циганите също бяха тръгнали след чудовището. Вероятно достатъчно от тях бяха оцелели след нападението, за да организират преследването му.

Това е добре, помисли си Лорънс. Може би големият им брой щеше да насочи създанието към него, също както викачите по време на лов изкарват тигъра от леговището му. Но миг по-късно разбра, че предположението му е било погрешно. Неочаквано се разнесе самотен пронизителен вик на ужасяваща болка, който се издигна над мъглата и след това изведнъж замря. После се чуха изстрели и още викове.

А сетне нощта беше разкъсана от дългия смразяващ сърцето вой на върколака.

За момент Лорънс се спря като окаменял. В ума му се мярнаха видения на зъби, нокти и кръв и след това в гърдите му закипя неистова ярост. Изръмжа и се затича в мъглата с надеждата да стигне мястото на сблъсъка преди да е свършил, жадувайки той да бъде човека, който ще повали чудовището. Нуждаеше се от това заради Бен.

Тичаше и тичаше, но мъглата изкривяваше звуците на битката. В един момент изстрелите като че ли се чуваха само на стотина метра право пред него, но сетне сякаш идваха отдясно. После пък отляво.

Продължи да тича, препъвайки се в коренища, подхлъзвайки се в горския мъх, докато накрая нещо огромно и тъмно се възправи над него в мъглата. Лорънс се закова на място и вдигна пушката си, но силуетът пред него беше прекалено високо, прекалено монолитен.

С оръжие, готово за стрелба, той направи още няколко крачки напред. Втори великан изникна отляво сред въртящите се талази мъгла и след това още един отдясно. И тогава Лорънс разбра къде е попаднал и какво е намерил.

Това беше древното гробище с неговите високи обелиски. По някакъв начин, изгубен в мъглата, той бе направил пълен кръг, озовавайки се в покрайнините на собственото си семейно имение. Беше минал оттук преди по-малко от час. Изведнъж го обзе неприятно чувство, когато осъзна, че майка му е погребана в мавзолей на по-малко от миля от мястото, където стоеше. Защо не се беше сетил за това по-рано, когато мина оттук с коня си? Сега споменът заби студени шипове във вътрешностите му.

Нещо помръдна в мъглата в далечния край на гробището и Лорънс бързо приклекна, заставайки нащрек.

Тих звук. Изскимтяване.

— Момче! — извика той тихо.

Ново изскимтяване. Лорънс тръгна предпазливо към центъра на кръга, като насочваше двуцевната пушка ту в едната посока, ту в другата.

Мъглата се завъртя и там, на десетина крачки от него, беше момчето.

Живо!

Всемогъщи боже! Думите просто се изтръгнаха от него. Той се втурна към детето, наведе се и го хвана за ръката. — Добре ли си? Можеш ли да тичаш?

Детето вдигна към него ужасеното си и набраздено от сълзи лице, но по нищо не личеше да го е разбрало. Лорънс повтори въпроса си, но момчето само поклати глава и каза бързо нещо на родния си език.

— По дяволите! — процеди Лорънс, сетне изправи детето на крака и го огледа дали е ранено. По дрехите му имаше кръв, но предполагаше, че не е негова. Завъртя го към светлината на луната, за да вижда по-добре и ахна от изненада, когато видя на гърдите на детето да проблясва нещо ярко и сребърно.

Момчето носеше медальон. Медалът на Свети Колумбан. Същият като този на Бен. Онзи, който сега беше в джоба му.

Една мисъл се прокрадна в ума му и го накара да замръзне на място. Лорънс беше казал на Малева: „Той беше намерен сред вещите на мъртвия ми брат.“

А тя беше отговорила: „Но той не го е носил.“

Старата циганка му беше върнала медальона, но той го беше пъхнал в джоба си. Това момче, го беше носило и въпреки че върколакът го беше отнесъл, той не му беше сторил нищо.