Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Но сетне върколакът отблъсна ръцете му настрани, сякаш бяха клечки, и с кръвожаден рев се хвърли напред, забивайки зъби в рамото му.

Болката беше толкова силна и чудовищна, че Лорънс пропадна в свят на червено безумие. Създанието разтърси глава, ръфайки го, глозгайки го, докато най-накрая се дръпна назад, откъсвайки парче плът и мускули от рамото на Лорънс. Кръв изпръска лицето на чудовището и заслепи Лорънс. Тя плисна в, устата му и той усети вкуса й — гореща и солена, ухаеща на бакър и ужас.

Създанието преглътна месото и се приготви за последното си захапване. Смъртоносното захапване, което щеше да сложи край на цялата тази болка и ужас.

И след това — ХРЯС!

Нещо се блъсна във върколака и го събори настрани. Лорънс, замаян и почти изгубил съзнание чу рева му, в който имаше по-скоро гняв, отколкото болка. След това още един трясък. И още един. Залпове от огнестрелно оръжие.

Викове. Мъже крещяха на език, който не разбираше.

Още изстрели.

И сетне смазващата тежест на чудовището изчезна. То скочи на крака и се втурна в мъглата, докато куршумите свистяха и бръмчаха като стършели, отчупвайки парчета от каменните блокове.

Лорънс повдигна глава и видя човешки фигури да изпълват кръга. Мъже. Цигани. Много на брой. Някои от тях продължаваха да стрелят в мъглата. Един мъж вдигна малко момче от земята и го целуна по лицето, очите, челото и бузите. Другите дойдоха при Лорънс и се скупчиха около него. Докоснаха го. Помагаха ли му? Или го убиваха?…

Лорънс губеше връзка с реалността. Мъглата се разстилаше, полепваше по очите му, по главата му… Гой погледна нагоре към голямото бяло лице на Богинята на лова, което изпълваше очите му и властваше над ума му… А сетне и то избледня и се превърна в мрак и мъгла.

Но преди умът му да пропадне в големия кладенец от сенки, той чу гласа на създанието да се издига над гората — един-единствен протяжен вой. Не на болка, не на поражение, а на свиреп триумф.

Лорънс Толбът потъна под този звук и започна да се спуска в тъма, която нямаше край.

Мъжът трябваше да е мъртъв. Раната му бе ужасна. Земята там, където беше лежал, беше просмукана с кръв, а превръзките, които мъжете от лагера му бяха направили, бяха вече подгизнали.

Малева запали една от тънките си пури и се вгледа в лицето на Лорънс Толбът, който лежеше на два дървени сандъка, доближени един до друг и покрити с чисто одеяло. Чертите му бяха издължени, кожата му сива и набраздена от пот и засъхнала кръв, клепачите му потрепваха от време на време и очите му се отваряха, но в тях нямаше нито разум, нито разбиране. Този мъж умираше — трябваше да е вече мъртъв — но Малева беше на друго мнение. И онова, което знаеше, късаше сърцето й.

Мъжете от лагера бяха върнали момчето, което беше невредимо, но дълбоко разтърсено от преживяното. Бяха го довели първо при нея и макар всички да бяха видели медальона около шията му, те искаха да чуят какво мисли тя. Малева огледа детето от глава до пети и го целуна по челото.

— Съдбата е била благосклонна към този малчуган — каза им тя, говорейки на ромския диалект на тяхното племе. — Макар да беше жестока към толкова други.

Мъртвите бяха положени в редица. Шестима мъже, три жени. Едно дете. И петимата мъже от града — четиримата с пушки и полицаят. Всички те сега лежаха в редица, а разнебитените им тела бяха покрити с платна. Някои от труповете бяха без крака, други без ръце. Ромите претърсиха гората, за да намерят липсващите части от тела, но когато приключиха с тази зловеща задача, се оказа, че усилията им не са се увенчали с пълен успех. Звярът се беше хранил, докато беше убивал.

Мъжът на импровизираното легло простена и в своя делириум се опита да стане, но едва-едва беше повдигнал ранената си ръка, когато болката експлодира във всеки негов нерв… и той закрещя. Очите му се отвориха широко и Малева видя, че болката беше събудила ума му. Той се взираше в нея с ясното съзнание за случилото се и реалността застрашаваше да разстрои разсъдъка му.

Матева даде знак на помощничката си, красива жена, която нямаше още двайсет и една, но вече притежаваше дълбоки познания за лечителските изкуства.

— Дръж го, Саския — нареди Малева. — Но бъди внимателна.

Лорънс вършееше с ръце и крещеше, но младата жена го притисна нежно, но решително надолу, шепнейки му утешителни думи на ромски. Той бръщолевеше нещо несвързано на английски, от което тя не разбра и дума. Пристъпът му на паника беше като буря в тясното пространство на циганската каруца. Малева пристъпи към него, взе една купа със смесени билки, драсна клечка кибрит и я пусна в купата. Веднага се изви син дим, който изпълни купата със силна миризма.