Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Когато се събуди, беше дълбока нощ. Гуен вече не беше на стола си. Лорънс смътно си спомняше, че сър Джон беше настоял тя да прекара поне една нощ в леглото си в стаята от другата страна на коридора, която тя почти не беше използвала след завръщането си. Макар че щеше да му е приятно да поговори с нея в тихото уединение на нощта, той беше не по-малко доволен, че е сам.

Рамото му пулсираше. Не беше точно болка, но не беше и приятно усещане. Сякаш нещо странно пълзеше под кожата му. Лорънс беше чел за хирурзи, които слагали личинки в инфектирани рани, защото малките паразити ядели само мъртвата, но не и здравата плът. Макар да разбираше научната логика на този метод, мисълта за това дълбоко го отвращаваше и той се молеше на бога да няма никакви гърчещи се ларви под превръзките му.

Лорънс извъртя краката си, стъпи на пода и известно време мърдаше пръстите си, усещайки под тях гъстия мъх на килима. Но странното усещане продължи. На няколко пъти отвори и сви дланта на ранената си ръка. Преди тя беше скована и безчувствена, а сега пръстите и мускулите му се движеха без никакво усилие. Това го успокои, но все още усещаше пулсиране и гъделичкане в областта на рамото си.

— Дотук добре — каза си Лорънс, давайки си сметка, че гласът му звучи като дрезгав грак, поради това че дълго не го беше ползвал. Той жестоко беше претоварил гласните си струни, разказвайки историята за нападението по-рано през деня, и беше говорил малко след това. Сингх му беше донесъл безброй чаши чай с мед, а Гуен го беше хранила с облекчаващ бульон.

Да се изправи на крака беше предизвикателство за Лорънс, затова той се облегна със здравата си ръка за дървената колона на леглото и бавно се надигна. Стаята се завъртя и в продължение на няколко секунди усещаше пристъп на гадене, но сетне то изведнъж спря. Въпреки това той стоя неподвижно в продължение на цяла минута, преди да се опита да направи първата крачка.

Мускулите му бяха отслабнали, но не и чак толкова, колкото очакваше след цял месец, прекаран в леглото. Стигна, олюлявайки се, до прозореца и погледна навън. Нощното небе беше кадифено черно с почти пълна луна, която къпеше пейзажа с бледо сребристо сияние.

Наблизо имаше голямо огледало, той тръгна предпазливо към него и се вгледа в изпитото лице и тъмните си очи.

— Кой си ти, стари човече? — попита Лорънс, едва разпознавайки себе си в отражението, което го гледаше отсреща. Рамото му запулсира отново и той си пое дълбоко въздух, взимайки едно много трудно решение. Знаеше, че в някакъв момент трябваше да се изправи лице в лице с истината за тежкото си нараняване. Каквито и глупости да разправяше докторът за това как сухожилията му били пораснали отново, Лорънс беше наясно, че в най-добрият случай ще остане частичен инвалид. Затова вече се питаше как осакатената му ръка ще се отрази на изпълненията му на сцената. Шекспир беше показен драматург и макар интонацията да беше много важна в пиесите му, жестовете и физическото присъствие бяха от решаващо значение.

— Е, ако не друго, мога да играя Ричард III — каза той на скептичното си изражение.

След като се подготви психически, той развърза колана на халата си и го остави да падне на пода, а след това много внимателно започна да размотава бинтовете. Докторът беше използвал цели мили от тях и Лорънс ги развиваше като че ли пяла вечност и ги пускаше на пода. Но една своенравна част от ума му не можа да не забележи, че купчината бинтове в краката му приличат на призрачни вътрешности. Той прокле собственото си въображение за това, че беше извикало този образ. Гъделичкането беше вече влудяващо и му се искаше да разкъса останалата част от превръзките си, за да се почеше, но знаеше, че това щеше да е глупаво. Доктор Лойд беше казал, че стотици шевове държат плътта му съединена, някои от тях направени от циганите, а други от самия него. Господи боже! Стотици.

Лорънс размота още няколко пласта и това беше краят. Остана само една дебела марля, която лежеше между него и реалността за онова, с което щеше да живее до края на дните си. С какъв ли ужас му предстоеше да се сблъска? И нещо по-важно, щеше ли да има сили да се изправи пред истината? Преди смяташе, че отговорът е да, но сега, когато моментът беше дошъл, увереността му беше разклатена.

— Хайде, страхливецо! — сгълча се той.

Лорънс повдигна бавно марлята и гледката го прониза като нож във вътрешностите. Кожата му беше като налудничава плетеница от струпеи, които се спускаха от лопатката към зърното и от гръдната кост към мишницата. Кръвта беше засъхнала и вкоравена и сърбежът беше по-силен отвсякога.