Джонатан Мабъри - Човекът вълк

— Кучи си… — изруга той високо, бодвайки с пръст една от корите. Натискът не предизвика очакваната болка и когато отдръпна пръста си от кората, тя се залепи за него, откъсвайки се цялата от раната.

Всъщност отдолу дори нямаше рани. Лорънс прехапа устни, изпълвайки се с надежда, че положението не е толкова тежко, колкото изглежда. Може би много от струпеите бяха просто размазана кръв, залепнала върху кожата му.

Закачи с пръст края на една от корите. В началото тя оказа съпротива, но сетне се отлепи. Лорънс се намръщи. Рамото го сърбеше ужасно и той прибягна до ноктите си, за да отчупва нови и нови струпеи. В корите от засъхнала кръв имаше нишки от котешките черва и медицинските конци, които бяха използвани при шиенето. Той продължи с това занимание, което бързо погълна цялото му внимание, откривайки раните под струпеите.

Но това не бяха точно рани.

Щом корите паднеха, под тях се показваха тънки бели линии там, където ужасните разкъсвания бяха зараснали. Отворени рани нямаше. Нямаше ги и познатите шевове и грозният кърпеж, които обикновено оставаха след толкова тежки наранявания. Виждаше се само мрежа от тънки светли белези, показващи местата, където чудовището със зъби и нокти се беше опитало да изтръгне живота от тялото му.

— Господи — ахна той, макар дълбоко в сърцето си да подозираше, че Бог няма нищо общо с това.

По-късно през деня, въпреки непрестанните протести на Гуен Конлиф, Лорънс Толбът слезе на долния етаж. Той нарече това „връщане към света“.

— Но вашето рамо! — каза тя натъртено.

— То почти не ме боли — успокои я Лорънс, макар това да беше лъжа. Рамото му изобщо не го болеше, но не бе споделил това с никого. Той още не знаеше какво да мисли за това чудо, ако думата „чудо“ изобщо беше подходяща за случая. — Но… ако ми позволите да се облегна на вас, съм сигурен, че ще успея да стигна до долу, без да се препъна.

Лорънс произнесе думите с усмивка и това несъмнено беше безобидно флиртуване, каквото обикновено прощават на болните, но Гуен цялата пламна. Въпреки това тя му предложи ръката си и с нейна помощ той тръгна надолу към всекидневната, радвайки се, че е до него. Ръката му може и да беше оздравяла, но той все още едва се държеше на краката си. Спряха на междинната площадка, за да може Лорънс да си поеме въздух.

— Кога баща ми е направил тези допълнителни петстотин стъпала?

— Казах ви, че е още прекалено рано да слизате.

— Не ми хокайте, Гуен — каза той, без още да пуска ръката й. — Не мога да стоя затворен в онази стая нито минута повече. Цяла сутрин не ме свърташе на едно място.

Тя стисна леко ръката му и се канеше да каже нещо, когато сър Джон се зададе по коридора. Той видя сплетените им ръце и каза:

— Виж ти!

Гуен се изчерви още повече и отдръпна ръката си.

— Трябваше да му помогна по стълбите — оправда се тя.

— Не се и съмнявам — отвърна сър Джон.

Лорънс не хареса студеното обвинение в думите на баща си, но го разбираше. Гуен беше годеницата на покойния Бен. Всяка проява на привързаност от негова страна към нея щеше да се изтълкува като „лош тон“ или прекалено подранила близост. За да избегне неловката ситуация, той каза:

— Е добре, вие вече на няколко пъти ме спасихте от позорни падания, които нямаше да се отразят добре на репутацията ми… но мисля, че оттук нататък вече мога да се справя и сам. — Той се извърна към урната от времето на династията Мин, сложена между двете стълбища, и забеляза бастуна със сребърна дръжка, подарен му от стария французин. Вълчата глава като че ли гледаше озъбено право към него. Обзе го силно отвращение, когато протегна ръка към бастуна, но въпреки това го взе и се облегна на него. — Това ще свърши работа.

Сър Джон изсумтя и посочи всекидневната с брадичката си.

Ако си готов, трябва да ти кажа, че имаме посетител.

— Аз…

— Дошъл е инспектор от Лондон. — Сър Джон пристъпи още крачка-две към него. — Той иска да ти зададе няколко въпроса, Лорънс.

— Не — възрази Гуен. — Лорънс изобщо не е готов за разпит.

— Да, така е — съгласи се сър Джон. — И затова ние ще се погрижим това да не е точно разпит.

— Всичко е наред, Гуен — каза Лорънс. Ще помогна с каквото мога.

Сър Джон го погледна изпитателно.

— Добре тогава.

Инспектор Абърлайн беше от хората, които се владеят добре. Лорънс забеляза това веднага. Той имаше непосредствените обноски на обикновен работник, смекчени от лустрото на образования човек, но Лорънс не можеше да бъде заблуден лесно. Въпреки невинното блещукане на сините му очи, той знаеше, че инспекторът притежава пресметливия ум на ловец. При други обстоятелства Лорънс с удоволствие би поиграл карти с него. Толкова много неща можеха да се научат за един човек от начина, по който играе карти.