Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Хей! Къде е… Къде е сестра ми?

Гробна тишина. Взрях се в Хирон. Не можех да повярвам, че все още никой не е казал истината на Нико. След това се досетих за причината — бяха ни чакали да се върнем и лично да му я съобщим.

Колкото и да не ми се искаше да го правя, дължах го на Бианка.

— Здравей, Нико. — Станах и се приближих към него. — Ела да се поразходим. Трябва да поговорим.

Изслуша ме мълчаливо, заради което на мен ми беше още по-тежко. Не спирах да говоря, опитвах се да обясня как Бианка се е жертвала, за да ни спаси. Но имах чувството, че така само влошавам нещата.

— Помоли ме да ти я предам — извадих фигурката, която Бианка беше намерила на сметището. Нико я взе и се взря в нея.

Стояхме пред трапезарията, точно там, където бяхме разговаряли, преди да тръгна. Въпреки вълшебните граници на лагера, духаше леденостуден вятър. По мраморните стъпала падаха снежинки. Сигурно от другата страна на хълма вилнееше снежна буря.

— Обеща, че ще я пазиш! — рече Нико.

По-добре да ме беше пробол с ръждив кинжал в гърдите, отколкото да ми напомня обещанието — щеше да ме боли по-малко.

— Нико, опитах се — отвърнах аз. — Но Бианка се жертва, за да ни спаси. Казах й да не го прави. Но тя…

— Ти ми обеща!

Впи поглед в мен, очите му бяха зачервени. Стисна малкото си юмруче около фигурката.

— Не биваше да ти вярвам. — Замълча за миг. — Ти ме излъга! Сънищата ми бяха прави!

— Чакай! Какви сънища?

Той хвърли фигурката и тя звънна на заледените мраморни стъпала.

— Мразя те!

— Може и да е жива — подех отчаяно аз. — Няма как да сме сигурни…

— Мъртва е! — Той затвори очи. Цялото му тяло се тресеше от гняв. — Трябваше да се досетя по-рано. Сега е в Асфодел, изправя се пред съдиите. Усещам го.

— Как така го усещаш?

Но преди да успее да отговори, зад мен се чу шум — съскане, което много добре познавах.

Извадих меча си и Нико ахна. Обърнах се рязко и се озовах срещу четири скелета. Те се ухилиха с оголените си челюсти и поеха към мен. Нямах представа как са се озовали в лагера, но това нямаше значение. Трябваше да повикам помощ.

— Искаш да ме убиеш! — обвини ме Нико. — Довел си тези… тези същества!

— Не съм! Да, те са дошли заради мен, но… Бягай, Нико! Няма как да ги победим!

— Не ти вярвам!

Първият скелет се хвърли напред. Парирах удара му, но другите три се приближиха. Разсякох единия на две, но костите му веднага започнаха да се съединяват. Ритнах другия и главата му отхвръкна, само че костеливата ръка продължи да размахва меча.

— Бягай, Нико! — заповядах аз. — Повикай помощ!

— Неее! — изкрещя той и запуши ушите си с длани.

Не можех да се бия с четирима едновременно, особено пък след като враговете ми бяха неунищожими. Замахвах, ръгах, мушках и парирах, ала те не спираха да ме притискат. Беше въпрос на секунди да ме повалят.

— Нееее! — изкрещя още по-силно Нико. — Махайте сеее!

Земята под мен се разтресе. Скелетите застинаха. В краката им се появи пукнатина и аз едвам успях да отскоча навреме настрани, преди земята да се разтвори като зейнала уста. От дупката лумнаха пламъци и погълнаха скелетите с едно мощно ХРУС!

Тишина.

Там, където допреди миг бяха стояли зомбитата, се виждаше дълъг десетина метра белег в мраморния под на трапезарията. От самите скелети нямаше и следа.

Смаяно се обърнах към Нико.

— Как го…

— Махай се! — извика той. — Мразя те! Умри!

За щастие мен земята не ме погълна, но Нико се обърна и хукна към гората. Понечих да го последвам, но се подхлъзнах и паднах на заледените стълби. Докато се изправях, видях на какво се беше подхлъзнал крака ми. Вдигнах фигурката, която Бианка беше взела от сметището за Нико. „Единствената, която няма“ — беше казала тя. Последният подарък от сестра му.

Взрях се в нея ужасено. Сега вече се сещах защо лицето ми се струваше познато. Бях го виждал и преди.

Статуетката изобразяваше Хадес, господаря на мъртвите.

Анабет и Гроувър ми помогнаха да претърсим гората, но не открихме и следа от Нико ди Анджело.

— Трябва да кажем на Хирон — рече след няколко часа останалата без сили Анабет.

— Не! — възразих аз.

Двамата с Гроувър се ококориха.

— Ъъъ… — поде смутено той. — Как така „не“?

И на мен не ми беше ясно, но думата сама беше излязла от устата ми.

— Никой не бива да научи. Едва ли някой си дава сметка, че Нико е…

— Син на Хадес — обади се Анабет. — Пърси, имаш ли представа колко е важно това? Дори и Хадес е нарушил клетвата! Това е ужасно!