Рик Риърдън: Проклятието на титана

Стиснах юмруци.

— Това не е недостатък! Само защото искам да помогна на приятелите си…

— Най-лошите недостатъци са точно тези, които в умерени количества са нещо положително — отвърна тя. — Лесно е да се бориш със злото. Много по-трудно е да вземеш мъдро решение, когато се налага.

Щеше ми се да възразя, но нямаше как. Атина наистина беше адски умна.

— Надявам се решението на съвета да се окаже правилно — продължи богинята. — Но за всеки случай няма да те изпускам от погледа си, Пърси Джаксън. Не одобрявам приятелството ти с дъщеря ми. Не мисля, че е от полза нито за теб, нито за нея. И ако проявиш слабост и се отметнеш от дълга си…

Тя впи студените си сиви очи в мен и изведнъж си дадох сметка колко страшен противник можеше да е Атина — десет пъти по-страшен от Арес и Дионис, може би дори и от баща ми. Атина никога нямаше да се откаже от това, което си е наумила. Никога не би избързала и направила нещо глупаво, само защото те мрази. Поставеше ли си за цел да унищожи някого, нямаше да се спре, докато не го види мъртъв.

— Пърси! — Отнякъде се появи Анабет, но когато видя с кого разговарям, се спря рязко. — О! Мамо…

— Оставям ви — заяви Атина. — Засега!

Обърна се и пое решително през тълпата, която се разтваряше пред нея, все едно богинята носеше Егидата.

— На шиш ли те въртя? — попита Анабет.

— Не — отвърнах. — Не беше чак толкова зле.

Тя ме огледа загрижено. Докосна сивия кичур в косата ми — Анабет имаше същия, — болезнен спомен от придържането на товара на Атлас. Толкова много неща исках да й кажа, само че Атина ми беше отнела решителността. Все едно ме беше халосала с всички сили в корема.

„Не одобрявам приятелството ти с дъщеря ми.“

— Какво беше тръгнал да казваш одеве? — попита Анабет.

Свиреше музика. Хората по улиците танцуваха.

— Ами… — измънках аз. — Мислех си, че в „Уестовър Хол“ ни прекъснаха. И май още ти дължа един танц.

Тя се усмихна.

— Добре, водорасляк.

Протегнах ръка към нея, не знаех какво чуваха останалите, но в моите уши звучеше бавен блус: малко тъжен, но едновременно с това изпълнен с надежда.

Реших, че преди да си тръгна от Олимп, е редно да се чуя с близките си. След доста обикаляне открих един спокоен фонтан в ъгъла на градината и се свързах чрез Ирида с брат си Тайсън, който беше на дъното на океана. Разказах му за приключенията си и за Беси — той подробно ме разпита за симпатичната змиекрава — и го уверих, че Анабет е добре. Накрая си признах, че щитът, който той ми подари предишното лято, вече не ставаше за нищо след битката с мантикора.

— Чудесно! — извика Тайсън. — Това означава, че ти е спасил живота!

— Така е, здравеняко — кимнах. — Но сега е за изхвърляне.

— Не се тревожи — отвърна той. — Лятото ще дойда и ще го поправя.

Мисълта за неговото идване веднага ме ободри. Не си бях давал сметка колко ми липсваше.

— Наистина ли? — възкликнах. — Ще те пуснат ли?

— Да! Направил съм две хиляди седемстотин четирийсет и един меча — заяви Тайсън гордо и размаха най-новия, който тъкмо довършваше. — Шефът казва, че се справям добре. Ще ме пусне във ваканция за цялото лято. И ще дойда в лагера!

Побъбрихме още малко, обсъдихме подготовката за войната и битката на баща ни със старите морски божества и как страхотно ще си прекараме следващото лято, но след това шефът на Тайсън се развика и се наложи той да се върне на работното си място.

Извадих от джоба си последната златна драхма и я хвърлих във фонтана.

— Сали Джаксън, Манхатън.

Дъгата потрепери и се появи мама на масата в кухнята, смееше се и държеше за ръка господин Шаран.

Толкова се смутих, че понечих да прекъсна връзката, но мама ме видя.

Ококори се и веднага се отдръпна от господин Шаран.

— О, Пол! Сетих се, че оставих дневника си във всекидневната. Би ли го донесъл?

— Разбира се, Сали. Веднага.

Той излезе и мама се обърна към мен.

— Пърси? Добре ли си?

— Ааа… да. Как върви семинара по писане?

Тя облиза устни.

— Добре. Но това не е важно. Разкажи ми, какво става с теб.

Набързо й предадох основните събития. Когато чу, че Анабет е в безопасност, мама въздъхна облекчено.

— Знаех си, че ще се справиш! — рече тя. — Толкова се гордея с теб!

— Ъхъ. По-добре да те оставям да продължиш с домашното си.

— Пърси… Аз… Пол и аз…

— Щастлива ли си, мамо?

Въпросът ми като че ли я изненада. За миг се замисли.

— Да, Пърси, щастлива съм. С него съм щастлива.