Рик Риърдън: Проклятието на титана

— В такъв случай всичко е наред. Наистина.

И най-странното беше, че говорех напълно сериозно. Предвид изпитанията, през които току-що бях преминал, сигурно трябваше да се тревожа за нея. Бях видял колко подли може да са хората един към друг, как беше постъпил Херкулес със Зои Нощната сянка или пък Люк с Талия. Бях се изправил пред богинята на любовта Афродита и нейната мощ ме беше изплашила повече от Арес. Но като гледах как майка ми се усмихва след като в продължение на години беше страдала с отвратителния ми пастрок Гейб Углиано, нямаше как да не се радвам.

— Обещаваш ли да не го наричаш господин Шаран? — попита тя.

Свих рамене.

— Поне не и в лицето му.

— Сали? — обади се от другата стая господин Шарън. — Червената или зелената папка искаш?

— Трябва да тръгвам — рече мама. — Ще те видя ли за Коледа?

— Ще сложиш ли сини сладки в чорапа ми?

Тя се усмихна.

— Ако вече не си твърде голям за тях.

— Никога няма да остарея толкова.

— В такъв случай, ще те чакам.

Тя размаха ръка през дъгата и изчезна, а аз си помислих, че Талия имаше право: майка ми беше готина.

В сравнение с Олимп, в Манхатън беше мъртвило. Беше петък, оставаха само няколко дни преди Коледа, но в ранното утро на „Пето авеню“ нямаше жива душа. Аргус, стоокият шеф на охраната на лагера, взе мен, Анабет и Гроувър от „Импайър Стейт Билдинг“ и ни закара до лагера. Магистралата беше пуста.

Докато се изкачвахме по хълма към елата, в чиито клони проблясваше Златното руно, имах чувството, че Талия изведнъж ще изскочи да ни посрещне. Но нея я нямаше. Беше заминала с Артемида и останалите ловджийки към следващото си приключение.

Хирон ни чакаше в голямата къща с горещ шоколад и сандвичи със сирене. Гроувър веднага хукна при приятелите си сатири, за да им разкаже за странната ни среща с вълшебството на Пан. За нула време всички сатири се изнесоха към най-близкото заведение, за да пробват метода с кафето.

С Анабет седяхме с Хирон и някои от старите лагерници — Бекендорф, Силена Берегард и братята Стол. Клариса, дъщерята на Арес, се беше върнала от тайнствената си мисия. Досетих се, че задачата й не е била лека, тъй като този път тя не ми се нахвърли още от вратата. На брадичката й се беше появил нов белег, русолявата й коса беше така окълцана, все едно се беше опитала сама да се подстриже с нокторезачка.

— Имам новини — измърмори тя. — Лоши новини.

— После ще ви разкажа — обеща ми Хирон и се насили да се усмихне. — Важното е, че сте успели. И сте спасили Анабет!

Анабет ми се усмихна с благодарност и това ме накара да сведа очи.

Изведнъж се сетих за язовира „Хувър“ и странното момиче, на което бях попаднал там — Рейчъл Елизабет Деър. Не знам защо, но шеговитият й въпрос — „Винаги ли убиваш хората, които си духат носа?“ — не ми излизаше от ума. Бях жив, само защото толкова много хора ми бяха помогнали, дори и напълно непознати простосмъртни като това момиче. А така и не бях успял да й се представя.

— Люк е жив — рекох. — Анабет беше права.

Анабет скочи.

— Откъде знаеш?

Опитах се да прикрия колко ме засегна реакцията й. Предадох й думите на баща ми за „Принцеса Андромеда“.

— Ако… — Анабет смутено се размърда в креслото си, — ако последната битка наистина избухне, когато Пърси е на шестнайсет, имаме още две години, за да измислим нещо.

Имах чувството, че под „да измислим нещо“ тя има предвид „да се опитаме да върнем Люк на наша страна“, което още повече ме подразни.

Хирон гледаше мрачно. Така, както си седеше в инвалидната количка пред камината, изведнъж ми се стори адски стар. Да, той наистина беше адски стар, но пък обикновено не му личеше.

— За вас две години може и да са много време — рече той, — но те ще отлетят като миг. Все още се надявам, че не за теб става дума в пророчеството, Пърси. Но ако ти си предреченият герой, то вече сме на прага на втората война с титаните. Първият удар на Кронос ще е тук.

— Откъде знаеш? — попитах. — За какво му е да напада лагера?

— Защото боговете използват героите като свои оръдия — обясни Хирон. — Ако унищожи героите, боговете ще са като осакатени. Люк ще стовари цялата си армия върху нас. Простосмъртни, полубогове, чудовища… Трябва да се подготвим да ги посрещнем. Новините, които носи Клариса, може и да ни подскажат как ще се опитат да ни атакуват, но…

На вратата се почука и Нико ди Анджело връхлетя вътре. Бузите му бяха пламнали от студа. Той се усмихна широко и нетърпеливо се заоглежда.