Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Утре, когато дъждът спре, ще намеря за двама ни място високо в клоните на дърветата, където и двамата ще можем да спим спокойно — обещавам аз и се унасям в сън.

Но на другия ден времето не се подобрява. Потопът продължава, сякаш гейм-мейкърите са решили по този начин да унищожат всички ни. Гръмотевиците са толкова силни, че разтърсват земята. Пийта обмисля дали все пак да не тръгне да търси храна, но му казвам, че в тази буря ще е безсмислено. Няма да вижда и на метър пред себе си и в крайна сметка напразно ще се измокри до кости. Той знае, че съм права, но гложденето в стомасите ни започва да става мъчително.

Денят бавно върви към свечеряване, а времето не дава признаци, че ще се подобри. Хеймич е единствената ни надежда, но не се случва нищо, било поради липса на пари — всичко сега струва астрономически суми — или защото не е удовлетворен от представянето ни. Вероятно последното. Аз първа съм готова да призная, че днес не сме в най-вълнуващата си форма. Гладни сме до смърт, ближем си раните и се мъчим да не ги отворим отново. Седим сгушени един в друг, увити в спалния чувал, да, но най-вече за да се топлим. Най-вълнуващото нещо, което правим, е да дремем.

Не съм съвсем сигурна как да върна романтиката. Целувката снощи беше хубава, но за да се стигне до нова, ще е нужно известно предварително обмисляне. Има някои момичета от Пласта, както и дъщери на търговци, които се справят чудесно в такива ситуации. Но аз никога не съм имала кой знае колко време или кой знае какво влечение към това. И без друго, само някаква си целувка явно вече не е достатъчна, защото ако беше, снощи щяхме да получим храна. Инстинктите ми подсказват, че Хеймич иска да види не само физическа ласка: иска нещо по-лично. Като онези неща, които се опитваше да ме накара да кажа за себе си, когато се упражнявахме за интервюто. Мен не ме бива за това, но Пийта го бива. Може би най-добрият подход е да го накарам да се разприказва.

— Пийта — казвам безгрижно. — На интервюто каза, че си падаш по мен от цяла вечност. Кога точно започна тази вечност?

— О, чакай да видим. Май от първия ден в училище. Бяхме на пет. Ти носеше червена карирана рокля, а косата ти… беше сплетена на две плитки, вместо на една. Баща ми те посочи, докато чакахме да се строим — каза Пийта.

— Баща ти ли? Защо? — питам аз.

— Каза: „Виждаш ли онова момиченце? Исках да се оженя за майка му, но тя избяга с един миньор“.

— Какво? Измисляш си! — възкликвам.

— Не, вярно е — казва Пийта. — Аз попитах: „Миньор от въглищните мини ли? Защо е предпочела миньор, ако е можела да се омъжи за теб?“ А той отговори: „Защото когато той пее… дори птиците млъкват, за да го слушат“.

— Вярно е. Наистина спират. Искам да кажа, спираха.

Чувствам се зашеметена и изненадващо развълнувана, като си представям как хлебарят разказва това на Пийта. Осъзнавам, че собственото ми нежелание да пея, собственото ми пренебрежение към музиката може би всъщност не идва от това, че я смятам за загуба на време, а от това, че ми напомня прекалено много за баща ми.

— Та онзи ден, в часа по музика, учителката попита кой знае песента за долината. Ти веднага вдигна ръка. Тя те сложи на едно столче и те накара да ни я изпееш. И се кълна, че всички птици отвън пред прозорците замлъкнаха.

— О, моля ти се — казвам през смях.

— Не, наистина беше така. И точно в мига, когато песента свърши, разбрах — също като майка ти, — че и с мен е свършено — казва Пийта. — После през следващите единайсет години се опитвах да събера смелост да те заговоря.

— Безуспешно — добавям.

— Безуспешно. Така че в известен смисъл това, че името ми беше изтеглено по време на Жътвата, беше истински късмет — казва Пийта.

За миг съм почти глупашки щастлива, а след това ме връхлита объркване и смущение. Защото сценарият изисква да се държим така, да се правим на влюбени, без всъщност да сме такива. Но историята на Пийта звучи правдоподобно. Онази част за баща ми и птиците. Наистина пях през първия ден в училище, макар че не си спомням песента. И онази червена карирана рокля… наистина имаше такава рокля, която после предадох на Прим и която от многото пране стана на парцали след смъртта на баща ми.

Това би обяснило и друго. Защо Пийта си навлече бой, за да ми даде хляба в онзи ужасен кух ден. Следователно, ако тези подробности са верни… тогава възможно ли е цялата история да е вярна?

— Имаш… забележителна памет — казвам колебливо.

— Помня всичко за теб — казва Пийта, като прибира един измъкнал се от плитката кичур коса зад ухото ми. — Ти беше онази, която не обръщаше внимание.