Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Не се и опитвай. Очевидно съм твърде тъп да го разбера — казва той.

— То е като с хляба. Така и не превъзмогнах мисълта, че съм ти длъжница заради него — казвам аз.

— Хляба ли? Какво? От времето, когато бяхме деца? — казва той. — Мисля, че можем да забравим това. Искам да кажа, ти току-що ме върна от мъртвите.

— Но ти не ме познаваше. Дори не бяхме разговаряли. Освен това, винаги е най-трудно да се отплатиш именно за първия подарък. Дори нямаше да съм тук да ти помогна, ако ти не ми беше помогнал тогава — казвам. — Между другото, защо го направи?

— Защо ли? Знаеш защо — казва Пийта. Леко и мъчително поклащам глава. — Хеймич каза, че ще се наложи дълго да те убеждавам.

— Хеймич ли? — питам. — Какво общо има той с това?

— Нищо — казва Пийта. — Значи, Катон и Треш, а? Предполагам, твърде много е да се надяваме, че ще се унищожат взаимно?

Но тази мисъл само ме разстройва.

— Мисля, че щяхме да харесаме Треш. Мисля, че ако си бяхме у дома в Окръг 12, той щеше да ни бъде приятел — казвам.

— Тогава да се надяваме да го убие Катон, за да не се налага да го правим ние — отбелязва мрачно Пийта.

Изобщо не искам Катон да убива Треш. Не искам да умира никой друг. Но това определено не е сред нещата, които победителите разгласяват на арената. Въпреки че полагам големи усилия, усещам как очите ми започват да се наливат със сълзи.

Пийта ме поглежда загрижено:

— Какво има? Много ли те боли?

Давам му друг отговор, защото е също толкова верен, но може да бъде приет като краткотраен миг на слабост, вместо като съдбоносни думи:

— Искам да си отида вкъщи, Пийта — казвам жално, като малко дете.

— Ще си отидеш, обещавам — казва той и се навежда да ме целуне.

— Искам да си отида вкъщи сега — казвам.

— Ето какво ще ти кажа. Заспивай отново и сънувай, че си вкъщи. И ще стигнеш там, преди да усетиш. Ще поспиш ли?

— Ще поспя — прошепвам. — Събуди ме, ако се наложи да те сменя на пост.

— Аз съм бодър и отпочинал, благодарение на теб и Хеймич. Освен това, кой знае колко ще продължи това? — казва той.

Какво има предвид? Бурята? Краткия отдих, който ни носи тя? Самите Игри? Не знам, но съм твърде тъжна и уморена да попитам.

Когато Пийта ме събужда, е вечер. Дъждът се е превърнал в порой и от покрива, който преди само капеше, сега нахлува вода. Пийта е подложил тенджерата от супата под най-силната струя и е преместил найлона, за да ме предпази от пороя. Чувствам се малко по-добре, в състояние съм да се изправя до седнало положение, без да ми се завие свят, и направо умирам от глад. Пийта също. Ясно е, че ме е чакал да се събудя, за да се нахрани, и няма търпение да започне.

Не е останало много. Две парчета гъска, малко миш-маш от корени и шепа сушени плодове.

— Дали да не опитаме да го разделим на дажби? — казва Пийта.

— Не, хайде да изядем всичко. Гъската и без друго ще се развали и може да се отровим, а сега само това ни липсва — казвам, като разделям яденето на две равни купчинки. Мъчим се да ядем бавно, но и двамата сме толкова гладни, че приключваме за две минути. Стомахът ми в никакъв случай не се е заситил.

— Утре е ден за лов — казвам аз.

— Няма да съм ти много полезен — казва Пийта. — Никога не съм ловувал.

— Аз ще убивам животни, а ти ще готвиш — казвам. — Пък и винаги можеш да събираш корени и растения.

— Ще ми се там някъде да имаше хлебен храст — казва Пийта.

— Хлябът, който ми изпратиха от Окръг 11, беше още топъл — казвам с въздишка. — Ето, сдъвчи тези. — Подавам му две ментови листа и самата аз пъхам няколко в устата си.

Трудно е дори да видим изображението в небето, но то е достатъчно ясно, за да разберем, че днес не е загинал никой друг. Значи Катон и Треш още се държат.

— Къде отиде Треш? Знаеш ли какво има от другата страна на арената? — обръщам се към Пийта.

— Поле. Докъдето ти стигат очите е пълно с треви, високи до раменете ми. Не знам, може би някои от тях са зърнени растения. Има участъци с различни цветове. Но няма пътеки — казва Пийта.

— Бас държа, че някои от тези растения са зърнени. Бас държа също и че Треш знае кои точно — казвам. — Ти влезе ли там?

— Не. Никой не изгаряше от желание да последва Треш сред онези треви. В тях има нещо зловещо. Всеки път, когато погледна това поле, се питам какво ли дебне там. Змии, бесни животни, плаващи пясъци — казва Пийта. — Кой знае какво има навътре.

Не го казвам, но думите на Пийта ми напомнят за предупрежденията, с които ни забраняваха да пристъпваме отвъд оградата в Окръг 12. За миг не мога да се сдържа да не го сравня с Гейл, който щеше да види в това поле и заплаха, и потенциален източник на храна. Треш определено беше погледнал на него по този начин. Не че Пийта е точно мекушав, а и доказа, че не е страхливец. Но предполагам, че има неща, за които не си задаваш твърде много въпроси, когато в дома ти винаги се носи аромат на прясно изпечен хляб; докато Гейл поставя под съмнение всичко. Какво би си помислил Пийта за непочтителните шеги, които си разменяме, докато нарушаваме закона всеки ден? Дали това би го шокирало? Нещата, които говорим за Панем? Тирадите на Гейл срещу Капитола?