Сюзан Колинс - Игрите на глада

Но когато се оттласквам и се подпирам на изтръпналите си ръце, виждам, че не е нищо от гореспоменатото. Клоув виси с един крак, отделен от земята, притисната в ръцете на Треш. Ахвам, когато го виждам как се извисява над мен и държи Клоув като парцалена кукла. Помня, че е едър, но сега ми се вижда по-як, по-силен, отколкото си го представях. Дори изглежда, че е напълнял, откакто сме на арената. Той я подхвърля и после я удря в земята.

Когато изкрещява, подскачам, защото никога не съм го чувала да говори с глас, по-силен от шепот.

— Какво направи с онова момиченце? Уби ли го?

Клоув лази назад на четири крака, като обезумяло насекомо, прекалено замаяна дори за да повика на помощ Катон.

— Не! Не, не бях аз!

— Ти каза името му. Чух те. Ти ли го уби? — Друга мисъл облива с нова вълна от гняв лицето му: — Ти ли го съсече, както се готвеше да съсечеш и това момиче тук?

— Не! Не, аз… — Клоув вижда камъка с големината на половин самун хляб в ръката на Треш и изгубва самообладание. — Катон! — пищи тя. — Катон!

— Клоув! — чувам Катон да отговаря, но той е прекалено далече — поне това става ясно, — за да може да й помогне. Какво ли прави? Опитва се да открие Фоксфейс или Пийта? Или е дебнел Треш и ужасно погрешно е преценил местоположението му?

Треш стоварва камъка върху слепоочието на Клоув. Няма кръв, но виждам вдлъбнатината в черепа й и разбирам, че не й остава много. Все пак си личи, че още е жива — по бързото повдигане и спускане на гърдите, по приглушения стон, който излиза от устните й.

Когато Треш се извърта светкавично и се нахвърля върху мен, вдигнал камъка, разбирам, че е безполезно да бягам. А лъкът ми е празен, след като изстрелях заредената стрела в посока на Клоув. Хваната съм като в капан в гневния поглед на странните му златистокафяви очи.

— Какво искаше да каже тя? За това, че Ру ти е била съюзник?

— Аз… аз… ние се съюзихме. Взривихме провизиите. Опитах се да я спася, наистина се опитах. Но той стигна там пръв. От Окръг 1 — казвам. Може би ако знае, че съм помогнала на Ру, няма да избере някакъв бавен, садистичен начин да ме довърши.

— И ти го уби? — продължава той.

— Да. Убих го. И я погребах в цветя — казвам. — И й пях, докато заспа.

В очите ми бликват сълзи. Напрежението и желанието за съпротива ме напускат при този спомен. Смазва ме мисълта за Ру, и болката в главата, и страха от Треш, и стенанията на умиращото момиче на няколко стъпки от нас.

— Докато заспа? — рязко казва Треш.

— Докато умря. Пях, докато умря — казвам. — От вашия окръг… те ми изпратиха хляб. — Ръката ми се пресяга нагоре, но не за стрела, която знам, че никога няма да достигна. Само за да си избърша носа. — Направи го бързо, моля те, Треш.

Противоречиви чувства преминават по лицето на Треш. Той сваля камъка и посочва към мен, почти обвинително:

— Само този път ще те пусна да си вървиш. Заради малкото момиче. Сега с теб сме квит. Никой не дължи нищо на другия. Разбираш ли?

Кимвам, защото наистина разбирам. Какво значи да си длъжник на някого. И колко противно е това. Разбирам, че ако Треш победи, той ще трябва да се върне и да се изправи пред един окръг, който вече наруши всички правила, за да ми благодари, и той също нарушава правилата, за да ми благодари. И разбирам, че за момента Треш няма да ми размаже черепа.

— Клоув! — Сега гласът на Катон е много по-близо. По болката в него познавам, че я вижда на земята.

— По-добре бягай сега, Огнено момиче — казва Треш.

Не се нуждая от повече подкани. Премятам се и краката ми заорават в спечената пръст, докато бягам от Треш и Клоув и от гласа на Катон. Едва когато стигам до гората, се обръщам за миг. Треш и двете големи раници изчезват към онзи край на равнината, където никога не съм ходила. Катон стои на колене до Клоув, с копие в ръка, и я моли да не го напуска. След миг ще осъзнае, че тя не може да бъде спасена. Блъскам се в дърветата, постоянно бърша кръвта, която шурти в очите ми, и бягам като ранено диво животно, каквото наистина съм в момента. След няколко минути чувам оръдието и разбирам, че Клоув е умряла и Катон ще поеме по следите на някого от двама ни. На Треш или моите. Обхваща ме ужас. Раната в главата ме омаломощава. Цялото ми тяло трепери. Зареждам лъка си, но Катон може да хвърля копието си почти толкова надалече, колкото аз мога да стрелям.

Успокоява ме само едно. Треш взе раницата на Катон, съдържаща онова нещо, от което той отчаяно се нуждае. Бих се обзаложила, че Катон е тръгнал след Треш, а не след мен. И въпреки това не забавям ход, когато стигам до водата. Хвърлям се право вътре, както съм с ботушите, и започвам да газя надолу по течението. Свалям чорапите на Ру, които използвах за ръкавици, и ги притискам към челото си, като се мъча да спра кръвта, но те се напояват само след минути.