Сюзан Колинс - Игрите на глада

Тя ми изгуби и доста време, защото сега е ясно, че е мой ред да атакувам масата. Всеки, който ме изпревари, лесно ще грабне и моята раничка и ще изчезне с нея. Без колебание хуквам напред. Усещам близката опасност, преди да я видя. За щастие, първият нож прелита със свистене от дясната ми страна, така че го чувам и успявам да го отблъсна с лъка си. Обръщам се, като изпъвам тетивата и изпращам една стрела право в сърцето на Клоув. Тя се обръща точно толкова, колкото да избегне фатален удар, но острието пронизва лявата й ръка над лакътя. За нещастие, тя хвърля с дясната, но това е достатъчно, за да я забави с няколко мига, тъй като трябва да издърпа стрелата от ръката си и да огледа колко сериозна е раната. Продължавам напред и в същото време автоматично поставям следващата стрела, както може да направи само дългогодишен ловец.

Вече съм при масата, пръстите ми се затварят върху малката оранжева раница. Пъхам ръка между презрамките и я вдигам нагоре към рамото си — прекалено малка е, за да я сложа където и да е другаде по мен — и се обръщам да стрелям отново, когато вторият нож ме улучва в челото. Порязва ме над дясната вежда и от раната бликва кръв, която започва да се стича по лицето ми, заслепява ме и изпълва устата ми с остър, метален вкус. Залитам назад, но все пак успявам да изпратя приготвената стрела в посока на нападателя. Още докато излита от ръцете ми, знам, че няма да улучи. А после Клоув се хвърля върху мен, събаря ме по гръб и приковава раменете ми с колене.

Това е, свърши се , казвам си и заради Прим се надявам, че ще е бързо. Но Клоув иска да се наслади на момента. Дори си мисли, че има време. Несъмнено Катон е някъде наблизо и я пази, докато чака Треш, а може би и Пийта.

— Къде е гаджето ти от Окръг 12? Още ли се крепи? — пита тя.

Е, поне докато си приказваме, ще остана жива.

— Отиде на лов. На лов за Катон — ухилвам й се злобно. После изкрещявам, колкото ми глас държи: — Пийта!

Клоув стоварва юмрука си в гръкляна ми и много успешно ми затваря устата. Но се озърта бързо наляво и надясно, и за момент разбирам, че тя все пак не изключва възможността да казвам истината. Тъй като никакъв Пийта не ми идва на помощ, Клоув се обръща отново към мен.

— Лъжкиня — казва тя със злобна усмивка. — Той е полумъртъв. Катон знае къде го е съсякъл. Сигурно си го вързала в клоните на някое дърво, докато се опитваш да поддържаш живота му. Какво има в хубавата раничка? Лекарство за любимия, нали? Жалко, че никога няма да го получи.

Клоув разтваря якето си. От двете му страни е подредена впечатляваща сбирка от ножове. Тя внимателно избира един с почти изящен вид, с жестоко, извито острие.

— Обещах на Катон, че ако ми позволи аз да те довърша, ще предоставя на публиката хубаво зрелище.

Напрягам се и се мъча да я отхвърля от себе си, но без резултат. Прекалено е тежка и ме е хванала в много стегната хватка.

— Забрави, Окръг 12. Ще те убием. Точно както убихме жалката ти малка съюзница… как й беше името? Онази, дето подскачаше по дърветата? Ру? Е, първо Ру, сега теб, а после, мисля, ще оставим природата да се погрижи за Любовника. Как ти се струва? — пита Клоув. — Сега, откъде да започнем?

Тя грубо избърсва кръвта от раната ми с ръкава на якето си. Известно време оглежда лицето ми, като го накланя ту на една, ту на друга страна, сякаш то е парче дърво и иска да реши точно с каква резба да го украси. Опитвам се да я ухапя по ръката, но тя сграбчва косата на темето ми и ме принуждава да се отпусна обратно на земята.

— Мисля… — Тя почти мърка. — Мисля да започнем от устата ти. — Тя злорадо прокарва върха на ножа по устните ми, а аз стискам зъби.

Няма да затворя очи. Подмятането за Ру ме е изпълнило с ярост: с достатъчно ярост, струва ми се, за да умра с известно достойнство. До края няма да се предам и ще я гледам право в очите, докато мога да виждам, което сигурно няма да е за дълго, но ще я гледам право в очите. Няма да извикам и поне по този начин ще умра непобедена.

— Да, според мен устните вече няма да ти трябват. Искаш ли да изпратиш на любимия една последна въздушна целувка? — пита тя. Напълвам устата си с кръв и слюнка и я изплювам в лицето й. Тя пламва от ярост: — Добре. Да започваме.

Напрягам се в очакване на агонията, която със сигурност ще последва. Но когато усещам как връхчето на острието прави първия разрез на устната ми, някаква мощна сила изтръгва Клоув от тялото ми и в следващия миг тя започва да пищи. Отначало съм твърде зашеметена, твърде неспособна да проумея какво се случва. Дали по някакъв начин Пийта не ми се е притекъл на помощ? Да не би гейм-мейкърите да са изпратили някакво диво животно, за да стане още по-забавно? Да не би някой ховъркрафт необяснимо да я е вдигнал във въздуха?