Сюзан Колинс - Игрите на глада

Чудя се как тълкува всички тези целувки.

През една пролука в скалите гледам как луната прекосява небето. Когато преценявам, че има около три часа до зазоряване, започвам последни приготовления. Внимавам да оставя на Пийта достатъчно вода и да сложа комплекта за първа помощ точно до него. Нищо друго няма да му е от особена полза, ако не се върна, а дори и тези неща само малко ще удължат живота му. След известно колебание свалям якето му и го навличам върху своето. На него не му трябва. Не и в спалния чувал, с тази висока температура: освен това през деня, ако не съм там да го съблека, той ще се изпече в него. Ръцете ми вече са вкочанени от студ, затова вземам резервния чифт чорапи на Ру, изрязвам дупки за пръстите и ги нахлузвам на ръцете си. И така ще са ми от полза. Слагам в малката й раница храна, бутилка с вода и бинтове, затъквам ножа в колана си и вземам лъка и стрелите. Каня се да тръгна, когато си спомням колко важно е да поддържам историята за обречените влюбени, навеждам се над Пийта и дълго го целувам. Представям си просълзените въздишки, които надават хората в Капитола, и се преструвам, че и аз избърсвам една сълза от очите си. След това се провирам през пролуката в камъните и излизам навън в нощта.

Дъхът ми образува бели облачета, които се издигат във въздуха. По-студено е, отколкото през някоя ноемврийска нощ у дома. Нощ, в която съм се промъкнала в гората с фенер в ръка, за да отида при Гейл на някое предварително уговорено място, където се свиваме един до друг, загръщаме се със завивки, пием билков чай от плоски метални манерки и чакаме да настъпи утрото с надеждата, че покрай нас ще мине дивеч. О, Гейл , мисля си. Да можеше да си зад гърба ми сега…

Движа се толкова бързо, колкото се осмелявам. Очилата са наистина забележителни, но все пак ми липсва слуха в лявото ухо. Не знам какво точно е направила експлозията, но явно е нанесла дълбока и непоправима повреда. Няма значение. Ако се върна вкъщи, ще съм безумно богата: ще мога да платя на някого да ми оправи слуха.

Нощем гората винаги изглежда различна. Дори с очилата всичко ми се струва някак непознато. Сякаш дневните дървета, цветя и камъни са си легнали и са изпратили свои малко по-зловещи заместници. Не пробвам никакви трикове, като например да тръгна по нов маршрут. Тръгвам обратно нагоре по течението на потока и се връщам по същата пътека до скривалището на Ру близо до езерото. По пътя не виждам следи от друг трибут, не усещам никакво раздвижване на въздуха, не забелязвам никакво потрепване на клон. Или ще пристигна първа, или другите вече са заели позиции от снощи. Все още остава повече от час, може би два, когато се промъквам в храсталака и зачаквам да започне да се лее кръв.

Сдъвквам няколко ментови листа: стомахът ми не е в състояние да поеме много повече. Слава богу, освен с моето яке, съм облечена и с якето на Пийта. Ако не беше така, щях да съм принудена да се движа, за да се топля. Небето придобива мъгливия сив цвят на утрото, но все още няма и следа от останалите трибути. Всъщност не е изненадващо. Всеки от тях се е отличил или със сила, или с умение да убива, или с хитрост. Чудя се дали предполагат, че водя Пийта със себе си? Не вярвам Фоксфейс и Треш изобщо да знаят, че е ранен. Още по-добре, ако си мислят, че той ме прикрива, докато аз се впускам в битка за раницата.

Но къде е тя? На арената вече е достатъчно светло, за да си сваля очилата. Запяват ранните птици. Не е ли време? За миг изпадам в паника, че съм сбъркала мястото. Но не, със сигурност си спомням, че Клодиъс Темпълсмит изрично спомена Рога на изобилието. Ето го там. И ето ме и мен тук. Така че, къде ми е пиршеството?

Точно когато по златния Рог на изобилието проблясва първият слънчев лъч, равнината се оживява. Земята пред гърлото на рога се разцепва на две и на арената се издига кръгла маса със снежнобяла покривка. Върху масата са поставени четири раници: две големи, черни, с надписи 2 и 11 , една средно голяма, зелена, с номер 5 , и една мъничка, оранжева — всъщност мога да я нося преметната на китката си, — на която сигурно пише номер 12 .

Повдигащият механизъм на масата изщраква и в същия миг от Рога на изобилието се стрелва една фигура, грабва зелената раница и изчезва с бясна скорост. Фоксфейс! Напълно в неин стил да замисли такъв хитър и рискован план! Останалите още сме разпръснати из равнината, преценяваме положението, а тя вече си взе своето. Освен това ни заложи капан, защото никой няма да я преследва, не и докато раницата с номера на собствения им окръг се намира на масата. Фоксфейс сигурно нарочно е оставила другите раници на мястото им, защото знае, че ако открадне раница на чужд окръг, някой определено ще хукне след нея. Това трябваше да е моята стратегия! Когато успявам да превъзмогна емоциите на изненада, възхищение, гняв, ревност и раздразнение, вече виждам как червеникавата й грива изчезва сред дърветата и тя е извън обсега на стрелите ми. Уф. През цялото време се страхувах от другите трибути, но може би тъкмо Фоксфейс е истинският ми противник.