Сюзан Колинс - Игрите на глада

Някак успявам да се добера до пещерата. Провирам се през скалите. В полумрака свалям малката оранжева раница от ръката си, срязвам закопчалката, за да я отворя, и изтърсвам съдържанието на земята. Една тънка кутия, съдържаща спринцовка за подкожна инжекция. Без колебание забивам иглата в ръката на Пийта и бавно натискам надолу буталото.

Вдигам ръце към лицето си, а после ги отпускам в скута си, покрити с кръв.

Последното, което си спомням, е как изящно красива сиво-зелена нощна пеперуда кацва на китката ми.

Звукът на барабанящия по покрива на къщата ни дъжд бавно ме връща в съзнание. Аз обаче се мъча да се върна към съня, увита в топъл пашкул от одеяла, на безопасно и сигурно място у дома. Смътно осъзнавам, че ме боли главата. Може би съм болна от грип и затова ми е позволено да остана в леглото, макар да се досещам, че съм спала дълго. Ръката на майка ми милва бузата ми и аз не я отблъсквам, както бих направила, ако съм будна, защото за нищо на света не искам да знае колко силно копнея за това нежно докосване. Колко много ми липсва, макар че все още й нямам доверие. После се чува глас, друг глас, не този на майка ми, и се стресвам.

— Катнис — казва гласът. — Катнис, чуваш ли ме?

Отварям очи и чувството за сигурност изчезва. Не съм си вкъщи, не съм при майка си. Намирам се в мрачна, студена пещера, босите ми крака замръзват от студ въпреки завивката, във въздуха се носи миризма, която не мога да сбъркам — кръв. В полезрението ми бавно изплува едно изпито, бледо лице, и след първоначалната уплаха, вече се чувствам по-добре.

— Пийта!

— Хей — казва той. — Хубаво е да видя отново очите ти.

— От колко време съм в безсъзнание?

— Не съм сигурен. Събудих се вчера вечерта и ти лежеше до мен в ужасна локва кръв — казва той. — Мисля, че не кърви, но на твое място не бих правил опити да седна или нещо от този род.

Внимателно вдигам ръка към челото си и откривам, че е превързано. Дори само това просто движение ме замайва и омаломощава. Пийта поднася бутилка към устните ми и аз отпивам жадно.

— По-добре си — казвам аз.

— Много по-добре. Каквото и да беше това, което ми инжектира в ръката, свърши работа — казва той. — Тази сутрин почти целият оток на крака ми беше спаднал.

Изглежда не ми е сърдит за това, че го излъгах, като го приспах и избягах на пиршеството. Може би просто съм твърде омаломощена и ще ми наприказва всички тези неща по-късно, когато си върна силите. Но за момента се държи много нежно.

— Яде ли? — питам аз.

— Извинявай, но изядох три парчета от гъската, преди да си дам сметка, че може би трябва да стигне за още известно време. Не се тревожи, отново минавам на строга диета — казва той.

— Не, всичко е наред. Трябва да се храниш. Скоро ще отида на лов — казвам.

— Но не прекалено скоро, нали? Ще ми позволиш аз да се грижа за теб известно време.

Всъщност нямам кой знае какъв избор. Пийта ме храни с парченца гъска и стафиди и ме кара да пия много вода. Разтрива петите ми, за да ги постопли и ги увива в якето си, а после пак подпъхва спалния чувал около брадичката ми.

— Ботушите и чорапите ти са още влажни, а и времето е такова — казва той. Навън трещят гръмотевици, а през една пролука в скалите виждам как в небето проблясват светкавици. През няколко дупки в тавана капе дъжд, но Пийта е стъкмил над главата и горната част на тялото ми нещо като балдахин, като е затъкнал парчето найлон в камъните над мен.

— Питам се кой ли е предизвикал тази буря? Имам предвид, кой е мишената? — казва Пийта.

— Катон и Треш — казвам, без да се замисля. — Фоксфейс сигурно е някъде в бърлогата си, а Клоув… тя ме поряза и после… — Гласът ми заглъхва.

— Знам, че Клоув е мъртва. Видях в небето снощи — казва той. — Ти ли я уби?

— Не. Треш й счупи черепа с камък — казвам.

— Имаш късмет, че не е хванал и теб — казва Пийта.

Споменът за празненството се връща с пълна сила и ми призлява.

— Хвана ме. Но ме пусна. — После, разбира се, се налага да му разкажа. За нещата, които таях в себе си, защото той беше прекалено зле, за да попита, а аз и без друго не бях готова да говоря. Като например за експлозията и ухото ми, и умиращата Ру, и момчето от Окръг 1, и хляба. И как всичко това се свързва с Треш и обяснението, че той в известен смисъл ми връщаше дълг.

— Пуснал те е да си вървиш, защото не е искал да ти дължи нищо? — възкликва невярващо Пийта.

— Да. Не очаквам да го разбереш. Ти винаги си имал достатъчно. Но ако беше живял на Пласта, нямаше да ми се налага да обяснявам — казвам аз.