Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Може би в онова поле наистина има хлебен храст — казвам. — Може би затова Треш изглежда по-добре нахранен сега, отколкото в началото на Игрите.

— Или това, или има много щедри спонсори — казва Пийта. — Питам се какво ли ще трябва да направим, за да накараме Хеймич да ни изпрати малко хляб.

Повдигам вежди, преди да си спомня, че той не знае за посланието, което ни изпрати Хеймич преди две нощи. Една целувка се равнява на една тенджера супа. А и това не е нещо, което мога да изтърся просто ей-така. Да изрека мислите си на глас, би означавало да подскажа на публиката, че романтичната история е била скалъпена, за да събуди симпатиите им и изобщо няма да получим храна. По някакъв правдоподобен начин трябва да върна нещата към предишното положение. Като начало ще направя нещо просто. Посягам и вземам ръката му.

— Е, сигурно е похарчил доста пари, за да ми помогне да те пратя в безсъзнание — казвам дяволито.

— Да, като стана дума за това… — казва Пийта, като вплита пръсти в моите. — Не прави повече такива неща.

— Или какво? — питам аз.

— Или… или… — Той не може да измисли нищо подходящо. — Дай ми само минута.

— Какъв е проблемът? — казвам ухилено.

— Проблемът е, че и двамата сме още живи. Което само подсилва убеждението ти, че си направила точно каквото трябва.

— Наистина направих каквото трябва — казвам.

— Не! Недей, Катнис! — Стиска ръката ми толкова силно, че ме заболява, а в гласа му усещам истински гняв. — Не умирай заради мен. Недей да ми правиш повече услуги. Може ли?

Стряскам се от настойчивостта му, но разпознавам отлична възможност за набавяне на храна, затова се мъча да запазя същия тон.

— Може би съм го направила за себе си, Пийта: не си ли помислил за това? Може би ти не си единственият, който… който се терзае какво… какво ли щеше да бъде, ако…

Запъвам се. Не ме бива да говоря така гладко като него. А докато говорех, мисълта, че мога наистина да загубя Пийта, ме връхлита отново и осъзнавам колко много не искам той да умре. И не става дума за спонсорите. Не става дума и за това какво ще се случи у дома. И не става дума, че просто не искам да бъда сама. Става дума за него. Не искам да изгубя момчето с хляба.

— Ако какво, Катнис? — казва меко той.

Иска ми се да можех да спусна капаците и да скрия този момент от любопитните погледи на Панем. Дори и ако това означава загуба на храна. Каквото и да чувствам, то е единствено моя работа, и на никой друг.

— Това е една от темите, които Хеймич ми каза да не засягам — казвам уклончиво, макар че Хеймич никога не е казвал нищо подобно. Всъщност, вероятно точно в момента ме проклина, задето пропускам толкова емоционално зареден момент. Но Пийта не го пропуска.

— Значи се налага да запълня сам празнините — казва той и се приближава до мен.

Това е първата целувка, за която и двамата напълно си даваме сметка. Никой от двама ни не е замаян от болест, от болка, нито е в безсъзнание. Устните ни не горят от треска, нито са замръзнали от студ. Това е първата целувка, при която наистина чувствам как в гърдите ми се надига вълнение. Топла и странна. Първата целувка, която ме кара да пожелая друга.

Но не я получавам. Е, наистина получавам втора целувка, но съвсем лека по връхчето на носа, защото Пийта се е разсеял:

— Струва ми се, че раната ти пак кърви. Хайде, лягай, и без това вече е време за сън — казва той.

Чорапите ми са почти изсъхнали и ги обувам. Карам Пийта да си облече якето. Влагата и студът ме пронизват до кости, така че и той сигурно е замръзнал. Освен това настоявам първо аз да съм на пост, макар че и на двамата ни се струва слабо вероятно някой да дойде в такова време. Той се съгласява само при условие, че съм в спалния чувал, и няма смисъл да му се противопоставям, тъй като ужасно треперя от студ. В пълен контраст с онзи момент преди две нощи, когато ми се струваше, че Пийта е на милиони километри разстояние от мен, сега ме поразява непосредствената му близост. Докато се настаняваме, той придърпва главата ми надолу и я обляга върху ръката си като върху възглавница, а с другата нежно ме прегръща, за да ме пази, и така заспива. Никой не ме е прегръщал по този начин много отдавна. Откакто баща ми умря и престанах да имам доверие на майка си, не съм се чувствала толкова сигурно в ничия друга прегръдка.

Лежа и наблюдавам през очилата как на пода на пещерата покапват струйки вода. Ритмично и приспивно. На няколко пъти се унасям за малко, а после се стряскам и се събуждам, гузна и ядосана на себе си. След три-четири часа вече няма как: налага се да събудя Пийта, защото не мога да си държа очите отворени. Той като че ли няма нищо против.