Сюзан Колинс - Игрите на глада

Странно е. Двамата с Хеймич не се разбираме добре, когато сме заедно, но може би Пийта е прав, че си приличаме, защото той, изглежда, успява да комуникира с мен чрез времето, което избира да изпрати подаръците си. Например когато ме лишаваше от вода, се досетих, че сигурно съм близо до водоизточник, после ме подсети, че сънотворният сироп не е само средство да облекча болката на Пийта, и накрая ме подтикна да участвам активно в любовната история. Не е направил никакъв истински опит да се свърже с Пийта. Може би смята, че за Пийта една купа с бульон ще бъде просто купа с бульон и нищо друго, докато аз ще разбера свързания с нея намек.

Една мисъл ме поразява и съм удивена, че толкова време не съм си задала този въпрос. Може би защото едва напоследък започнах да гледам на Хеймич с известно любопитство.

— Как го е направил според теб?

— Кой? Какво да е направил? — казва Пийта.

— Хеймич. Как мислиш, че е спечелил Игрите? — казвам.

Пийта размишлява върху това доста време, преди да отговори. Хеймич е със здраво и набито телосложение, но не е с невероятната физика на Катон или Треш. Не е особено красив. Не и толкова, че да накара спонсорите да го обсипят с подаръци. И е толкова намусен, че ми е трудно да си представя кой би се съюзил с него. Има само един начин, по който Хеймич е могъл да спечели, и Пийта го изрича точно когато самата аз стигам до това заключение.

— Надхитрил е останалите — казва Пийта.

Кимвам, после оставям разговора да замре. Тайно обаче се питам дали Хеймич е останал трезвен достатъчно дълго, за да помага на Пийта и на мен, защото е преценил, че сме достатъчно умни, за да оцелеем. Може би не винаги е бил пияница. Може би в началото се е опитвал да помага на трибутите. Но после е станало непоносимо. Сигурно е истински ад да бъдеш ментор на две деца, а после да ги гледаш как умират. Година след година. Осъзнавам, че ако се измъкна оттук, ще трябва да се занимавам точно с това. Да наставлявам момичето от Окръг 12. Мисълта е толкова отвратителна, че веднага я изхвърлям от главата си.

Минава около половин час, преди да реша, че трябва пак да ям. Самият Пийта е прекалено гладен, за да спори. Приготвям още две малки порции агнешко задушено с ориз и в същото време чуваме как започва химнът. Пийта притиска очи към една пукнатина в скалите, за да наблюдава небето.

— Тази вечер няма да има нищо за гледане — казвам, много по-заинтересувана от задушеното, отколкото от небето. — Не е станало нищо, иначе щяхме да чуем оръдие.

— Катнис — казва Пийта тихо.

— Какво? Да си разделим ли още едно хлебче? — питам.

— Катнис — повтаря той, но се улавям, че ми се иска да не му обръщам внимание.

— Ще разделя едно. Но ще запазя сиренето за утре — казвам. Виждам, че Пийта ме гледа втренчено. — Какво?

— Треш е мъртъв — казва Пийта.

— Не е възможно — възкликвам аз.

— Може би оръдието е гръмнало по време на бурята и сме го пропуснали — казва Пийта.

— Сигурен ли си? Навън вали като из ведро. Нищо не се вижда — казвам. Отблъсквам го от скалите и присвивам очи в тъмното, дъждовно небе. За десетина секунди зървам разкривения образ на Треш, и после той изчезва, просто така.

Облягам се тежко на камъните и за момент забравям за яденето. Треш — мъртъв. Би трябвало да се радвам, нали така? Един трибут по-малко, срещу когото да се изправя. При това силен. Но не се радвам. Мисля си единствено за това как Треш ме пощади, как ми позволи да избягам заради Ру, която умря с онова копие, забито в стомаха й…

— Добре ли си? — казва Пийта.

Повдигам безразлично рамене и обгръщам лактите си с длани. Трябва да погреба истинската болка, защото кой ще заложи на трибут, който непрекъснато оплаква смъртта на противниците си? С Ру беше друго нещо. С нея бяхме съюзници. И беше толкова малка. Но никой няма да разбере тъгата ми заради убийството на Треш. Думата ме кара да се закова на място. Убийство! За щастие, не го изричам на глас. Това няма да ми спечели точки на арената. На глас казвам:

— Просто работата е там… искаше ми се, ако ние не победим… искаше ми се победителят да е Треш. Защото ме пощади. И заради Ру.

— Да, знам — казва Пийта. — Но това означава, че сме с една крачка по-близо до Окръг 12. — Той бута чиния с храна в ръцете ми. — Яж. Още е топло.

Хапвам от задушеното, за да покажа, че всъщност не ме е грижа, но то е като туткал в устата ми и преглъщам с огромно усилие.

— Означава също и че Катон пак ще тръгне да ни преследва.

— И пак има провизии — казва Пийта.