Сюзан Колинс - Игрите на глада

Слънцето най-сетне изгрява, светлината му се промъква през пролуките и пада върху лицето на Пийта. Какъв ще бъде той, ако победим и се върнем у дома? Какво ще стане с онова странно, добросърдечно момче, което умее да плете такива убедителни лъжи и накара цял Панем му повярва, че е безнадеждно влюбено в мен, а признавам, че на моменти и аз самата започвам да му вярвам? Поне ще бъдем приятели , мисля си. Нищо няма да промени факта, че тук всеки от двама ни спаси живота на другия. А освен това, той винаги ще бъде момчето с хляба. Добри приятели. Всичко извън това, макар че… и усещам сивите очи на Гейл да ме следят как наблюдавам Пийта, чак от Окръг 12.

Неловкото усещане ме кара да се размърдам. Промъквам се по-близо и разтърсвам Пийта за рамото. Той отваря сънено очи, поглежда ме и ме придърпва към себе си за дълга целувка.

— Губим от времето за лов — казвам, когато най-накрая се изправям.

— Не бих го нарекъл загубено време — казва той, протяга се продължително и сяда. — Е, на празен стомах ли ще ловуваме, за да се настървим?

— Не и ние — казвам. — Ще се натъпчем, за да имаме сили.

— Включвам се — казва Пийта. Виждам обаче, че е изненадан, когато разделям остатъка от задушеното и ориза и му подавам препълнена чиния. — Всичкото ли?

— Днес ще си набавим ново. — Двамата се нахвърляме върху чиниите си. Дори и студено, това е едно от най-вкусните неща, които съм яла. Зарязвам вилицата си и обирам с пръст последните остатъци от соса. — Направо усещам как Ефи Тринкет потръпва.

— Хей, Ефи, гледай! — провиква се Пийта. Захвърля през рамо вилицата си и буквално облизва до блясък чинията, като издава високи, доволни звуци. После изпраща въздушна целувка приблизително в нейната посока и се провиква: — Липсваш ни, Ефи!

Запушвам устата му с ръка, но се смея.

— Престани! Катон може да е точно пред пещерата!

Той отмества ръката ми.

— Какво ми пука? Сега си имам теб, ти ме пазиш — казва Пийта и ме притегля към себе си.

— Хайде — казвам раздразнено, като се изтръгвам от обятията му, но не и преди да успее да ме целуне още веднъж.

Прибираме нещата си, излизаме пред пещерата и настроението ни се променя. Сякаш през последните няколко дни, защитени от скалите и дъжда, както и от факта, че Катон беше зает с Треш, ни бе даден отдих, нещо като ваканция. Сега, макар че денят е топъл и слънчев, и двамата усещаме, че отново сме участници в Игрите. Подавам на Пийта ножа си, тъй като каквито и оръжия да е имал, отдавна ги е изгубил, и той го пъха в колана си. Последните ми седем стрели — три от общо дванайсетте пожертвах при експлозията и още две на пиршеството — потракват твърде хлабаво в колчана. Не мога да си позволя да загубя нито една.

— Сигурно вече е по следите ни — казва Пийта. — Катон не е от онези, които чакат жертвата просто да мине край тях.

— Ако е ранен… — започвам.

— Това едва ли има значение — прекъсва ме Пийта. — Ако може да се движи, значи идва.

От проливния дъжд потокът е придошъл и е излязъл от бреговете си с по един-два метра. Спираме там, за да подновим запасите си от вода. Проверявам примките, които заложих още преди дни, но те са празни. Нищо чудно, при такова време. Освен това, не съм виждала в този район много животни, нито дори следи.

— Ако искаме храна, по-добре е да тръгнем обратно към старите ми ловни райони — казвам.

— Ти командваш. Само ми кажи какво трябва да правя — казва Пийта.

— Бъди нащрек — отговарям му. — Гледай да се движиш най-вече по камъните, няма смисъл да му оставяш следи. Ослушвай се и за двама ни. — На този етап вече е ясно, че от експлозията съм загубила завинаги слуха на лявото си ухо.

Бих влязла във водата, за да прикрия напълно следите ни, но не съм сигурна дали кракът на Пийта ще издържи на течението. Макар че лекарствата облекчиха инфекцията, той все още е доста слаб. Раната на челото ме боли, но вече минаха три дни и не кърви. За всеки случай нося превръзка около главата, ако физическото натоварване отново предизвика кървене.

Движим се успоредно на потока и минаваме покрай мястото, където открих Пийта замаскиран сред растителността и калта. Предимството от поройния дъжд и наводнените брегове е, че всички следи от скривалището му са заличени. Това означава, че ако се наложи, можем да се върнем в нашата пещера. Иначе не бих рискувала, като знам, че Катон ни търси.

Големите скали се смаляват до камъни, преминават в чакъл, а после, за мое облекчение, отново влизаме в гората и под краката ни са боровите иглички. За пръв път осъзнавам, че имаме проблем. Естествено е, когато с усилие се придвижваш с ранен крак по каменист терен, да вдигаш известен шум. Но дори по мекия килим от борови иглички стъпките на Пийта са шумни. И то, наистина шумни, сякаш тропа с крак или нещо подобно. Обръщам се и го поглеждам.