Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Обзалагам се, че е ранен — казвам.

— Защо смяташ така? — казва Пийта.

— Защото Треш никога не би се предал без борба. Толкова е силен, искам да кажа, беше силен. А те бяха на негова територия — отбелязвам аз.

— Хубаво — отвръща Пийта. — Колкото по-тежко е ранен Катон, толкова по-добре. Чудя се как ли се справя Фоксфейс.

— О, много е добре — казвам сърдито. Още ме е яд, че тя се сети да се скрие в Рога на изобилието, а аз — не. — Вероятно ще е по-лесно да се справим с Катон, отколкото с нея.

— Може би двамата ще се справят взаимно един с друг и ние ще можем просто да се приберем вкъщи — казва Пийта. — Но най-добре да внимаваме повече, когато сме на пост. Задрямах на няколко пъти.

— И аз — признавам. — Но не и тази вечер.

Довършваме мълчаливо храната, а после Пийта предлага да поеме първото дежурство. Сгушвам се до него в спалния чувал, като издърпвам качулката и покривам с нея лицето си, за да го скрия от камерите. Просто имам нужда от няколко мига спокойствие, в които мога да си позволя по лицето ми да премине някаква емоция, без да ме видят. Под качулката безмълвно се сбогувам с Треш и му благодаря, че пощади живота ми. Обещавам да не го забравя и ако спечеля, да направя нещо, за да помогна на неговото семейство и на семейството на Ру. После намирам убежище в съня, успокоена от пълния си стомах и равномерната топлина, която излъчва тялото на Пийта до мен.

Когато Пийта ме събужда, първото, което долавям, е миризмата на козе сирене. Той държи половин хлебче, намазано с мекото като сметана бяло сирене — отгоре са наредени резени ябълка.

— Не се сърди — казва той. — Трябваше пак да хапна. Ето твоята половинка.

— Вкусно! — казвам, като моментално отхапвам огромна хапка. Пикантното мазно сирене има точно същия вкус като онова, което приготвя Прим, ябълките са сладки и хрупкави. — М-м.

— В хлебарницата правим сладкиш с козе сирене и ябълки — казва той.

— Сигурно е скъпо — казвам.

— Прекалено скъпо, за да го ядем ние. Освен ако почне да се разваля. Почти всичко, което ядем, е старо — казва Пийта, като придърпва спалния чувал нагоре и се увива в него. След по-малко от минута вече хърка.

Хм. Винаги съм си мислила, че собствениците на магазини си живеят живота. И е вярно, Пийта винаги е имал достатъчно храна. Но има нещо твърде потискащо в това да ядеш винаги стар хляб, да се изхранваш с твърдите, изсъхнали самуни, които никой друг не е пожелал. Едно от хубавите неща в нашата къща е, че всеки ден се прибирам с храна, която обикновено е толкова прясна, че не си сигурен дали няма да побегне.

Някъде по време на моето дежурство дъждът спира, не постепенно, а изведнъж. Пороят свършва и се чуват само случайни капки, които се стичат от клоните, и забързаният шум на придошлия поток под нас. Изгрява красива, пълна луна и вече виждам без очила. Не съм сигурна дали луната е истинска или е произведение на гейм-мейкърите. Знам, че малко преди да замина, имаше пълнолуние. С Гейл гледахме как луната изгрява, докато ловувахме в късните часове.

Преди колко време заминах? Предполагам, че са минали около две седмици, откакто съм на арената, и преди това имаше една седмица подготовка в Капитола. Може би луната е завършила цикъла си. Кой знае защо отчаяно искам тя да е моята луна, същата, която виждам от гората в Окръг 12. Това би ми дало някаква опора в нереалния свят на арената, където никога не си сигурен кое е истинско и кое — не.

Останахме четирима.

За първи път си позволявам да помисля сериозно за възможността да успея да се върна у дома. Да се сдобия със слава. С богатство. Със собствена къща в Града на победителя. Мама и Прим ще живеят при мен. Вече няма да се страхувам от глада. Ще имам нов вид свобода. Но после… какво? Какъв ще е животът ми ден след ден? През по-голямата част от него досега се мъчех да набавям храна. Ако това отпадне, всъщност не съм сигурна коя съм, каква е моята самоличност. Тази мисъл малко ме плаши. Сещам се за Хеймич, с всичките му пари. В какво се е превърнал животът му? Живее сам, няма жена и деца, през по-голямата част от деня е пиян. Не искам да свърша като него.

Но няма да си сама, прошепвам си. Имам мама и Прим. Е, поне за момента. А после… Не искам да мисля за времето, когато Прим ще е пораснала, а майка ми — умряла. Знам, че никога няма да се омъжа, никога няма да рискувам да родя дете. Защото ако има едно нещо, което положението на победител не гарантира, то е безопасността на децата ти. Имената на моите деца ще влязат право в сферите за Жътвата заедно с имената на всички останали. А аз се кълна, че никога няма да позволя това да се случи.