Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Сега вече обръщам — казвам.

— Е, тук нямам много съперници — казва той.

Искам да се отдръпна, да затръшна вратата, но знам, че не мога. Сякаш чувам как Хеймич шепне в ухото ми: „Кажи го! Кажи го!“

Преглъщам мъчително и изричам думите:

— Нямаш много съперници никъде. — И този път аз съм тази, която се навежда към него.

Устните ни едва са се докоснали, когато отвън нещо издрънчава и скачаме. Вдигам лъка и се готвя да пусна стрелата, но не се чува друг звук. Пийта надниква през камъните и после надава вик. Преди да успея да го спра, той вече е изхвръкнал навън в дъжда, а после ми подава нещо. Сребърен парашут с кошница. Бързо я отварям и вътре има истинско пиршество — пресни хлебчета, козе сирене, ябълки и — най-хубавото от всичко — цяла купа от онова невероятно задушено агнешко върху канапе от див ориз. Съвсем същото ястие, за което казах на Цезар Фликърман, че е най-впечатляващото нещо, което Капитолът може да предложи.

Пийта се промъква обратно вътре с лице, грейнало като слънце:

— Сигурно на Хеймич най-после му е омръзнало да ни гледа как гладуваме.

— Сигурно — отговарям аз.

Но мислено чувам самодоволните, макар и изпълнени с леко раздразнение, думи на Хеймич: „Да, точно това искам да видя, скъпа“.

Всяка клетка от тялото ми ме подтиква да се нахвърля върху яденето и да го натъпча с шепи в устата си. Но гласът на Пийта ме спира:

— По-добре да го даваме по-бавно с това задушено. Помниш ли първата вечер във влака? От изобилната храна ми прилоша, а тогава дори не бях гладен.

— Прав си. А мога да излапам всичко наведнъж — казвам със съжаление. Но не го правя. Държим се съвсем разумно. И дамата изяждаме по едно хлебче, по една ябълка и по една голяма колкото яйце порция задушено с ориз. Заставям се да ям на малки лъжички — дори са ни изпратили прибори и чинии, — и да се наслаждавам на всяка хапка. Свършваме и се взирам с копнеж в блюдото: — Искам още.

— И аз. Ето какво ти предлагам. Ще изчакаме един час: ако храната се задържи в стомасите ни, ще изядем по още една порция — казва Пийта.

— Съгласна съм — казвам. — Този час ще ни се види доста дълъг.

— Може би не чак толкова — казва Пийта. — Какво казваше, точно преди да пристигне храната? Нещо за мен… никакви съперници… най-хубавото нещо, което ти се е случвало…

— Последната част не си я спомням — казвам с надеждата, че тук вътре е прекалено тъмно и камерите няма да хванат изчервяването ми.

— О, правилно. Сигурно аз не съм разбрал нещо — казва той. — Направи ми малко място, замръзвам.

Правя му място в спалния чувал. Облягаме се на стената на пещерата: главата ми е отпусната върху рамото му, той ме е обгърнал с ръце. Направо чувствам как Хеймич ме подтиква да продължавам преструвката.

— Значи, откакто бяхме петгодишни, ти дори не си забелязвал другите момичета? — питам го.

— Не, забелязвах почти всяко момиче, но никое от тях не ме впечатли за дълго. Само ти — казва той.

— Сигурна съм, че родителите ти ще са направо възхитени, че харесваш момиче от Пласта — казвам.

— Едва ли. Но това изобщо не ме интересува. Както и да е, ако успеем да се върнем, ти няма да си момиче от Пласта: ще бъдеш момиче от Града на победителя — казва той.

Точно така е. Ако спечелим, всеки от двама ни ще получи къща в онази част на града, запазена за победителите в Игрите. Много отдавна, когато започнали Игрите на глада, от Капитола построили десетина хубави къщи във всеки окръг. Разбира се, в нашия е заета само една. Другите са празни.

През главата ми минава тревожна мисъл:

— Но тогава единственият ни съсед ще е Хеймич!

— А, това ще е чудесно — казва Пийта, като ме прегръща по-здраво. — Аз, ти и Хеймич. Много уютно. Пикници, рождени дни, дълги зимни нощи около огъня, докато си разказваме стари истории за Игрите на глада.

— Казах ти, той ме мрази! — възкликвам, но не мога да сдържа смеха си при мисълта Хеймич да стане новият ми приятел.

— Само понякога. Не съм го чул да каже и една лоша дума за теб, когато е трезвен — казва Пийта.

— Той никога не е трезвен! — възразявам.

— Вярно е. За кой друг се сещам? О, да. Цина те харесва. Но главно защото не се опита да побегнеш, когато те подпали — казва Пийта. — От друга страна, Хеймич… е, ако бях на твое място, щях напълно да избягвам Хеймич. Той те мрази.

— Нали каза, че съм му любимка?

— Защото мен ме мрази повече — отговаря Пийта. — Мисля, че изобщо не обича много хората.

Знам, че публиката ще се зарадва от това как се забавляваме за сметка на Хеймич. Той е свързан с Игрите от толкова отдавна, че някои зрители го възприемат като стар приятел. А след като падна от сцената надолу с главата по време на Жътвата, всички го познават. Досега вече сигурно са го извлекли от контролната стая и го интервюират. Кой знае какви лъжи е скалъпил за нас. Той е донякъде в неизгодна позиция, защото повечето ментори имат партньор, друг победител, който да им помага, докато Хеймич трябва да е готов за действие всеки момент. Донякъде като мен, когато бях сама на арената. Питам се при цялото това пиене как ли издържа на критичните погледи и стреса от усилията да ни опази живи.