Сюзан Колинс - Игрите на глада

Страхът ми избива в пристъп на гняв:

— Какво правиш? Казах ти да стоиш тук, а не да се разхождаш из гората!

— Намерих къпини долу край потока — отговаря той, явно объркан от избухването ми.

— Изсвирих. Ти защо не ми отговори? — скарвам му се аз.

— Не съм чул. Сигурно заради шума от потока — отговаря той. Прекосява разстоянието до мен и слага ръце на раменете ми. Именно тогава усещам, че треперя.

— Помислих си, че Катон те е убил! — почти изкрещявам.

— Не, нищо ми няма. — Пийта ме обгръща с ръце, но аз не реагирам. — Катнис?

Отдръпвам се, като се опитвам да се овладея.

— Ако двама души уговорят сигнал помежду си, те гледат да са достатъчно близо, за да се чуват. Защото ако единият не отговори, значи е в беда, разбираш ли?

— Разбирам!

— Добре. Защото това се случи с Ру, и я гледах как умира! — казвам. Отдалечавам се от него, отивам при раницата и отварям нова бутилка вода, макар че още имам малко в моята. Но не съм готова да му простя. Забелязвам храната. Хлебчетата и ябълките са недокоснати, но някой определено е отмъкнал част от сиренето. — И си ял без мен! — Всъщност не ме е грижа, просто си търся още някакъв повод да се вбеся.

— Какво? Не, не съм — казва Пийта.

— О, значи сигурно ябълките са изяли сиренето — казвам.

— Не знам какво е изяло сиренето — казва Пийта бавно и отчетливо, сякаш се опитва да сдържи гнева си, — но не съм аз. Бях долу до потока да бера къпини. Искаш ли малко?

Всъщност да, но не искам да отстъпвам толкова скоро. Все пак се приближавам и ги разглеждам. Никога не съм виждала такъв вид къпини. Не, виждала съм. Но не на арената. Това не са къпините на Ру, макар да приличат на тях. Не са и като онези, които ни описваха по време на обучението. Навеждам се и загребвам в шепа няколко, като ги прехвърлям от ръка в ръка.

Сякаш чувам гласа на баща ми: „Тези не, Катнис. Никога тези. Отровни са. Ще си мъртва, преди да ги глътнеш“.

Точно тогава оръдието гръмва. Извъртам се рязко, в очакване Пийта да рухне на земята, но той само повдига вежди. Ховъркрафтът се появява на стотина метра от нас. Това, което е останало от измършавялото тяло на Фоксфейс, се издига във въздуха. Виждам как червената й коса проблясва на слънцето.

Трябваше да се сетя, още когато видях липсващото сирене…

Пийта ме е хванал за ръката и ме бута към едно дърво:

— Качвай се. Той ще е тук след секунда. Отгоре ще имаме по-добър шанс да го надвием.

Прекъсвам го, обзета от внезапно спокойствие:

— Не, Пийта, ти я уби, не Катон.

— Какво? Та аз дори не съм я виждал след първия ден — казва той. — Как е възможно да съм я убил?

В отговор протягам към него къпините.

Минава известно време, докато обясня ситуацията на Пийта. Как Фоксфейс открадна храната от купчината с провизии, преди да я взривя, как взе колкото й е нужно, за да оцелее, но достатъчно малко, така че никой да не забележи, и как не би се усъмнила, че къпините, които самите ние се готвим да изядем, са отровни.

— Чудя се как ли ни е намерила — казва Пийта. — Сигурно вината е в мен, ако наистина вдигам толкова шум, колкото твърдиш.

Да ни проследи някой беше толкова трудно, колкото и да проследи стадо добитък, но се опитвам да бъда мила:

— Тя е много хитра, Пийта. Или поне беше. Докато ти я надхитри.

— Не е нарочно. Струва ми се някак нечестно. Искам да кажа, и ние двамата щяхме да сме мъртви, ако тя не ги беше изяла. — Той млъква. — Не, нямаше. Ти ги разпозна, нали?

Кимвам:

— Наричаме ги „танатоски“.

— Дори името им звучи смъртоносно — казва той. — Съжалявам, Катнис. Наистина си помислих, че са същите, които беше набрала.

— Не се извинявай. Това просто означава, че сме с една крачка по-близо до вкъщи, нали? — питам.

— Ще се отърва от останалите — казва Пийта. Взема парчето син найлон, като внимателно увива къпините в него, и тръгва да ги изхвърли в гората.

— Чакай! — извиквам. Намирам кожената кесия, която беше на момчето от Окръг 1, и я напълвам с няколко шепи къпини от найлона. — Щом са заблудили Фоксфейс, може би ще успеят да заблудят и Катон. Ако върви по следите ни или нещо такова, можем да се престорим, че случайно сме изпуснали кесията, и ако ги изяде…

— Тогава здравей, Окръг 12 — казва Пийта.

— Именно — казвам, като прикрепвам кесията на колана си.

— Той сигурно знае къде сме сега — казва Пийта. — Ако е бил някъде наблизо и е видял ховъркрафта, ще разбере, че сме я убили, и ще тръгне да ни преследва.

Пийта е прав. Това може би е точно възможността, която Катон чака. Но дори и да избягаме сега, трябва да изпечем месото, а ако запалим огън, ще дадем още един знак къде се намираме.