Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Прав си. Принуждават ни да се изтеглим към езерото — казвам. Където няма прикритие. Където сигурно са се погрижили да последва кървава битка, не на живот, а на смърт, която нищо няма да им попречи да наблюдават. — Веднага ли искаш да отидем или да изчакаме, докато източат водата?

— Да отидем сега, докато сме сити и отпочинали. Хайде просто да вървим и да приключваме с това — казва той.

Кимвам. Странно е. Почти имам чувството, че отново е първият ден на Игрите. Че отново съм в същото положение. Двайсет и един трибути са мъртви, но въпреки това тепърва ми предстои да убия Катон. А и всъщност, нима винаги не е бил именно той човекът, когото трябва да убия? Сега ми се струва, че останалите трибути са били просто дребни препятствия, примамки за отвличане на вниманието, които са ни пречели да стигнем до истинската битка в Игрите. Между Катон и мен.

Но не, съществува и момчето, което чака до мен. Усещам как ръцете му ме обгръщат.

— Двама срещу един. Нищо по-лесно от това — казва той.

— Следващото ни ядене ще е в Капитола — отговарям.

— Обзалагам се, че ще е така — казва той.

Известно време стоим там, вкопчени в прегръдка, усещайки взаимно допира на телата си, слънчевата светлина, шумоленето на листата в краката ни. После, без да си кажем и дума, се пускаме и тръгваме към езерото.

Вече не се тревожа, че от тежките стъпки на Пийта гризачите се разбягват, а птиците се разлитат. Трябва да се преборим с Катон и предпочитам да го направя възможно най-скоро тук, вместо в равнината. Но се съмнявам, че ще имам такъв избор. Ако гейм-мейкърите искат да сме на открито, значи ще сме на открито.

Спираме да си починем няколко минути под дървото, където професионалистите ми устроиха клопка. Остатъкът от гнездото на хрътосите, смачкан на каша от проливните дъждове и изсъхнал на прежурящото слънце, потвърждава, че именно това е мястото. Докосвам го с върха на ботуша си и той се разпада на прах, който ветрецът бързо отвява. Не успявам да се сдържа и поглеждам нагоре към дървото, където се беше спотаила Ру, готвеща се да ми спаси живота. Хрътосите. Подпухналото тяло на Глимър. Ужасяващите халюцинации…

— Да продължаваме — казвам, тъй като искам да избягам от мрака, който витае на това място. Пийта не възразява.

Поради закъснението, с което тръгнахме, когато стигаме до равнината, вече е ранна вечер. Няма и следа от Катон. Няма следа от нищо, само златният Рог на изобилието проблясва на слънчевите лъчи. За всеки случай, ако Катон е решил да ни изненада с някое изпълнение в стила на Фоксфейс, обикаляме Рога, за да се уверим, че е празен. После послушно, сякаш изпълняваме заповед, отиваме отсреща до езерото и пълним съдовете си за вода.

Поглеждам намръщено към смаляващото се слънце:

— Няма да е добре да се бием с него, след като се стъмни. Имаме само един чифт очила.

Пийта внимателно изцежда капки йод във водата:

— Може би той точно това и чака. Какво искаш да направим? Да се върнем в пещерата?

— Или това, или да си намерим някое дърво. Но нека му дадем още около половин час. После ще се скрием — отговарям.

Сядаме край езерото, където всеки може да ни види. Сега е безсмислено да се крием. В дърветата покрай равнината виждам как сойките-присмехулки прелитат бързо наоколо. Подхвърлят си една на друга мелодии, сякаш са пъстри топки. Отварям уста и изпявам четирите ноти на Ру. Усещам как, щом чуват гласа ми, замлъкват и с любопитство очакват да чуят още. Повтарям мелодията в тишината. Първо една, а после и втора птица я изпява в отговор. После целият свят се изпълва с този звук.

— Точно като баща ти — казва Пийта.

Докосвам с пръсти брошката на ризата си.

— Това е песента на Ру — казвам. — Мисля, че я помнят.

Музиката се издига, разлива се като вълна и усещам цялото й великолепие. Тоновете се застъпват и допълват по такъв начин, че образуват прекрасна, неземна хармония. Някога същият този звук, благодарение на Ру, е съобщавал на всички работници в овощните градини от окръг 11, че е време да се прибират у дома. Питам се дали някой го запява, когато дойде краят на работния ден сега, когато тя вече е мъртва?

Известно време просто слушам със затворени очи, запленена от прекрасния звук. После нещо започва да нарушава хармонията. Мелодията се накъсва на неравни, непълни тонове. Намесват се дисонантни нотки. Гласовете на сойките-присмехулки се издигат в пронизителен тревожен писък.

Скачаме на крака. Пийта размахва ножа, а аз съм готова да стрелям. В същия миг Катон изскача с трясък от гората и връхлита върху нас. Няма копие. Всъщност той е с празни ръце и въпреки това се устремява право към нас. Първата ми стрела го улучва в гърдите и необяснимо отскача настрани.