Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Той има някаква броня! — извиквам на Пийта.

И то точно навреме, защото Катон ни настига. Напрягам мускули, но той се изстрелва като ракета право между нас, без дори да се опита да намали скоростта. От задъханото дишане и от потта, която се лее като порой от почервенялото му лице, се досещам, че от доста време бяга с всички сили. Не към нас. Бяга от нещо. Но от какво?

Започвам да обхождам с поглед гората точно навреме, за да видя как първото създание изскача оттам. После виждам как към него се присъединяват още пет-шест. Втурвам се безумно след Катон, с единствената мисъл, че трябва да се спасявам.

Мутове. Няма съмнение. Точно такива виждам за пръв път, но не са животни, създадени от природата. Приличат на огромни вълци, но кой вълк може да се изправи и да ходи без никакво усилие на задните си крака? Кой вълк маха с лапа — така, сякаш е китка — на останалите от глутницата? Забелязвам това отдалече. Сигурна съм, че отблизо ще видя и по-страшни неща.

Катон се е устремил право към Рога на изобилието и без колебание тръгвам след него. Щом той го смята за най-безопасното място, коя съм аз, че да споря? Освен това, дори и да успея да стигна до дърветата, Пийта не би могъл да изпревари зверовете с този крак — Пийта! Докосвам с ръце завитата метална опашка на Рога и в същия момент се сещам, че съм част от отбор. Той е на петнайсетина метра зад мен и с всички сили куца напред, но мутовете бързо го настигнат. Изпращам стрелата си към глутницата и един пада, но след него идват други, които заемат мястото му.

Пийта ми маха с ръка да се изкатеря по рога:

— Върви, Катнис! Върви!

Има право. На земята не мога да защитя никого от двама ни. Започвам да се катеря с ръце и крака по Рога на изобилието. Той е от чисто злато, а повърхността е набраздена така, че да прилича на плетените рогове, в които събираме реколтата. Тук-там има малки ръбове и вдлъбнатини, за които можеш да се хванеш. Но след цял ден под яркото слънце на арената металът толкова се е нагорещил, че по ръцете ми излизат мехури.

Катон лежи на върха на рога, три метра над земята, мъчи се да си поеме дъх и наднича надолу. Сега е шансът ми да го довърша. Спирам по средата на пътя, поставям в лъка нова стрела, но точно когато се каня да я пусна, чувам виковете на Пийта. Поглеждам надолу и виждам, че е успял да се добере до рога, а мутовете са по петите му.

— Качвай се! — изкрещявам. Пийта тръгва нагоре: пречи му обаче не само раненият крак, но и ножът в ръката му. Изпращам стрелата право в гърлото на първия мут, който поставя лапи върху метала. Звярът умира и в предсмъртната си агония ранява няколко други. В този момент виждам хубаво ноктите му. Десетсантиметрови и остри като бръснач.

Пийта вече е под мен, сграбчвам ръката му и го издърпвам при себе си. После се сещам, че Катон чака на върха и рязко се обръщам, но той се гърчи в конвулсии и очевидно умът му е зает повече с мутовете, отколкото с нас. Казва нещо, но не разбирам какво, защото кашля и го заглушават хриптенето и ръмженето на мутовете.

— Какво каза? — извиквам аз.

— Каза: „Могат ли да се изкатерят?“ — отговаря Пийта и така насочва вниманието ми пак надолу.

Мутовете започват да се събират. Когато вече са на едно място, те се изправят на задните си крака, което им придава зловеща прилика с хора. Козината им е гъста: на някои е права и лъскава, на други — къдрава, а цветът им варира — едни са катранено черни, други — направо руси. В тях има и нещо друго, от което косата ми настръхва, но не мога да определя точно какво.

Те допират муцуни до рога, душат и ближат метала, драскат с лапи по повърхността, а после си разменят пронизителни, подобни на лай, звуци. Сигурно по този начин общуват помежду си, защото глутницата се отдръпва назад, сякаш за да направи място на някого. Тогава един от тях, доста едър мут с гладка като коприна вълниста руса козина изведнъж се засилва и скача върху рога. Задните му крака трябва да са невероятно силни, защото се приземява само на три метра под нас, с оголени в озъбена усмивка розови устни. За миг остава да виси там и в този един миг осъзнавам какво друго ме е разтревожило във вида на мутовете. Зелените очи, които ме гледат заплашително, не приличат на кучешки, нито на вълчи. Те са безспорно човешки. Едва съм направила това разкритие, когато забелязвам нашийника, на който със скъпоценни камъни е гравиран номер 1 , и прозирам ужасната истина. Русата коса, зелените очи, номерът… това е Глимър.