Сюзан Колинс - Игрите на глада

С последни сили Пийта вдига пръсти, по които се стича кръвта от раната на крака му, към ръката на Катон. Вместо да се опита да се отскубне с борба, той бавно начертава с показалеца си едно „Х“ върху ръката на Катон. Катон осъзнава какво значи това точно секунда след мен. Разбирам го от начина, по който усмивката изчезва от устните му. Но дори това закъснение с една секунда е твърде голямо, защото стрелата ми вече пронизва ръката му. Той изкрещява и инстинктивно пуска Пийта, който залита към него. За един ужасен миг си помислям, че и двамата ще паднат от другата страна. Хвърлям се напред и успявам да уловя Пийта в секундата, в която Катон изгубва опора върху хлъзгавия от кръвта рог и полита към земята.

Чуваме го как пада и при сблъсъка въздухът излиза от тялото му, а после мутовете се нахвърлят върху него. Двамата с Пийта се държим един за друг, в очакване на оръдието, в очакване състезанието да свърши, в очакване да ни освободят. Но това не се случва. Все още не. Защото е настъпил върховният момент в Игрите на глада и публиката иска зрелище.

Не гледам, но чувам потракването на зъби, ръмженето, болезнения вой на човека и на звяра, докато Катон се бори с глутницата мутове. Не разбирам как е възможно да оцелява, но после се сещам за бронята, която го предпазва от глезените до шията, и осъзнавам колко дълга може да се окаже нощта. Катон сигурно има и нож, сабя или някакво друго оръжие, нещо, което е скрил в дрехите си, защото от време на време се чува предсмъртният писък на някой мут или звукът от сблъсъка на метал с метал, когато острието се удари в златния рог. Битката се измества към другата страна на рога и разбирам, че Катон сигурно пробва единствената маневра, която може да му спаси живота — да заобиколи, да стигне до основата на рога и да се качи обратно при нас. Но накрая, въпреки забележителната си сила и умение, той не издържа повече.

Не знам колко време е минало — може би около час, — когато Катон пада на земята и чуваме как мутовете го влачат — влачат го обратно в Рога на изобилието. Сега ще го довършат , минава ми през ума. Но още не се чува оръдеен изстрел.

Пада нощта, прозвучава химнът, а в небето не се вижда образът на Катон; чуват се само слабите стонове, които долитат до нас през метала. Леденият вятър, който вее из равнината, ми напомня, че Игрите не са свършили, че може и да не свършат още кой знае колко време, и че все още няма гаранция за победа.

Насочвам вниманието си към Пийта и виждам, че кракът му кърви още по-силно. Всичките ни провизии и раниците са долу край езерото, където ги изоставихме, когато побягнахме от мутовете. Нямам бинт, нямам нищо, с което да спра кръвотечението от прасеца му. Макар че треперя от хапещия вятър, смъквам якето и свалям ризата си, а после светкавично бързо отново навличам якето и дръпвам ципа. От това кратко излагане на студа зъбите ми започват да тракат неконтролируемо.

На бледата лунна светлина лицето на Пийта е посивяло. Карам го да легне, преди да опипам раната му. Топла, лепкава кръв се стича по пръстите ми. Превръзка няма да е достатъчна. Няколко пъти съм виждала как майка ми поставя турникет и се опитвам да повторя упражнението. Откъсвам един ръкав от ризата си, увивам го два пъти около крака му точно под коляното, и го завързвам почти на възел. Нямам пръчка, затова вземам последната стрела, пъхам я във възела и го стягам колкото смея. Това е рискована работа — накрая Пийта може да изгуби крака си, — но пред алтернативата да изгуби живота си, какво друго бих могла да направя? Превързвам раната с остатъка от ризата си и лягам при него.

— Не заспивай — казвам му. Не съм сигурна дали това е точно по правилата на медицината, но изпитвам ужас, че ако се унесе в сън, повече няма да се събуди.

— Студено ли ти е? — пита той. Разкопчава ципа на якето си, притиска ме към себе си и ме загръща. Малко по-топло е, когато сме един до друг под двете якета, но нощта едва е настъпила. Температурата ще продължи да пада. Дори сега усещам как Рогът на изобилието, който беше така изгарящо горещ в началото, бавно се вледенява.

— Катон все още може да спечели играта — прошепвам на Пийта.

— Не си го и помисляй — казва той, като ми нахлупва качулката, но трепери по-силно от мен.

Следващите часове са най-ужасните в живота ми, което, като се замислите, наистина означава нещо. Дори само студът щеше да е достатъчно изтезание, но истинският кошмар е да слушам Катон, който стене, умолява, а накрая просто хленчи, докато мутовете работят усилено по него. Съвсем скоро вече не ме интересува кой е и какво е направил: единственото, което искам, е страданията му да свършат.