Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Нито една ли не глътна? — питам го.

Той поклаща глава:

— А ти?

— Ако бях глътнала, сигурно вече щях да съм мъртва — казвам. Виждам устните му да се движат в отговор, но не го чувам заради рева на тълпата в Капитола, който предават на живо по високоговорителите.

Ховъркрафтът се материализира над нас и от него излизат две подвижни стълби, но нямам никакво намерение да пусна Пийта. Придържам го с една ръка и му помагам да стигнем до стълбите, а после двамата стъпваме с един крак на първото стъпало. Енергийното поле ни прилепва към стълбите, но този път се радвам, защото се съмнявам, че Пийта би могъл да се задържи сам през цялото пътуване. Гледам надолу и виждам, че макар да сме неподвижни, кръвта продължава да тече от крака му. И наистина, в мига, в който вратата се затваря зад нас и енергийното поле изчезва, той се стоварва на пода в безсъзнание.

Все още стискам задния край на якето му толкова здраво, че когато го отнасят, то се разкъсва, и в юмрука ми остава парче черен плат. Лекари в стерилно бели престилки, с маски и ръкавици, в пълна готовност да оперират, се залавят за работа. Пийта лежи съвсем неподвижен и блед върху сребриста маса от всички части на тялото му стърчат тръби и жици. Изведнъж забравям, че вече не сме в Игрите, и възприемам лекарите като поредната заплаха, поредната глутница мутове, които имат за цел да го убият. В ужаса си се хвърлям към него, но ме хващат и ме изблъскват в друга стая, а между нас се плъзва херметична стъклена врата. Блъскам по стъклото и неистово крещя. Никой не ми обръща внимание, освен някакъв стюард, който се появява зад гърба ми и ми поднася напитка.

Смъквам се на пода, опирам лице във вратата и гледам недоумяващо кристалната чаша в ръката си. Леденостудена, пълна с портокалов сок, сламка с украсен край. Колко неуместна изглежда в окървавената ми, мръсна ръка с кални нокти и белези! От аромата й устата ми се изпълва със слюнка, но внимателно оставям чашата на пода, защото нямам доверие на нещо толкова чисто и хубаво.

През стъклото виждам как лекарите трескаво работят върху Пийта със съсредоточени лица и сбърчени чела. Виждам как по тръбите се вливат някакви течности, наблюдавам цяла стена, покрита с циферблати и лампички, които не ми говорят нищо. Не мога да твърдя със сигурност, но мисля, че сърцето му два пъти спря.

Сякаш съм отново у дома и са донесли безнадеждно пострадалата жертва от експлозията в мината, или жената, гърчеща се в родилни мъки вече трети ден, или болното от пневмония недохранено дете, и върху лицата на майка ми и Прим е изписано същото изражение. За мен това е моментът да избягам в гората, да се скрия в дърветата и да се върна, когато пациентът отдавна е мъртъв, а в друга част на Пласта коват ковчега му. Но освен стените на ховъркрафта, тук ме приковава и същата онази сила, която приковава близките на умиращите. Колко често съм ги виждала, събрани в кръг около нашата кухненска маса, и съм си мислила: Защо не си тръгнат? Защо стоят и гледат?

Вече знам. Защото нямаш избор.

Сепвам се, когато усещам някой да ме наблюдава само от няколко сантиметра разстояние, а после си давам сметка, че това е отражението на собственото ми лице в огледалото. Безумен поглед, хлътнали бузи, разбъркани и сплъстени коси. Бясна. Подивяла. Луда. Нищо чудно, че всички се държат на безопасно разстояние от мен.

Следващото, което осъзнавам, е, че се приземяваме на покрива на Тренировъчния център и отнасят Пийта, но мен ме оставят зад вратата. Хвърлям се с писък срещу стъклото и ми се струва, че за миг зървам розова коса — сигурно е Ефи, трябва да е Ефи, която идва да ме спаси, — и в този момент забиват иглата.

Събуждам се и отначало ме е страх да помръдна. От тавана струи мека жълта светлина и осветява стаята, в която няма нищо друго освен леглото ми. Не се виждат нито врати, нито прозорци. Във въздуха се носи остра антисептична миризма. В дясната ми ръка са вкарани няколко тръбички, които излизат от стената зад мен. Гола съм, но допирът на чаршафите върху кожата ми е приятен. Предпазливо повдигам лявата си ръка над завивката. Тя не само е безупречно почистена, но ноктите са изпилени до съвършено овална форма и белезите от изгарянията не личат толкова ясно. Докосвам бузата си, устните, набръчкания белег над веждата и точно прокарвам пръсти през гладката си като коприна коса, когато замръзвам. Неспокойно прошумолявам с кичур коса до лявото си ухо. Не, не ми се е сторило. Отново мога да чувам.