Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Поздрави на финалистите в Седемдесет и четвъртите игри на глада. Наскоро направената промяна беше отхвърлена. По-внимателното и подробно разглеждане на правилата доведе до заключението, че може да се допусне само един победител — казва той. — Късмет, и нека шансовете бъдат винаги на ваша страна.

Чува се леко пращене и високоговорителят замлъква. Взирам се невярващо в Пийта, докато истината прониква в съзнанието ми. Никога не са имали намерение да оставят и двама ни живи. Гейм-мейкърите са замислили всичко, за да гарантират най-драматичната развръзка в историята. И като пълна глупачка, аз се хванах на това.

— Ако се замислиш, не е толкова изненадващо — казва той меко. Гледам как се изправя мъчително на крака. После се приближава към мен, сякаш на забавен кадър, ръката му измъква ножа от колана…

Преди изобщо да си дам сметка какво правя, лъкът ми е зареден и стрелата е насочена право към сърцето му. Пийта повдига вежди и виждам, че вече е хвърлил ножа и той полита към езерото, където пада с плясък във водата. Пускам оръжието и отстъпвам назад, с лице, изгарящо от чувство, което може да бъде единствено срам.

— Не — казва Пийта. — Направи го. — Той докуцва до мен и слага лъка обратно в ръцете ми.

— Не мога — казвам. — Няма да го направя.

— Направи го. Преди да са изпратили отново онези мутове или нещо подобно. Не искам да умра като Катон.

— Тогава ти ме застреляй — казвам ожесточено аз, като бутам оръжието към него. — Застреляй ме, върни се у дома и живей с мисълта за това! — И още докато го изричам, знам, че за него по-лесното от двете ще бъде да умре още тук и сега.

— Знаеш, че не мога — казва Пийта, като захвърля оръжието. — Чудесно, и без друго аз ще загина пръв. — Той се навежда, дръпва превръзката от крака си, и така премахва и последната преграда между кръвта си и земята.

— Не, няма да се самоубиеш — казвам. Заставам на колене и отчаяно закрепвам превръзката отново върху раната му.

— Катнис — казва той. — Такова е желанието ми.

— Няма да ме оставиш тук сама — казвам. Защото ако той умре, никога няма да се върна вкъщи, не и в истинския смисъл. Докато съм жива, в мислите си ще бъда все на тази арена и ще търся изход от положението.

— Слушай — казва той, като ме дърпа, за да ме изправи на крака. — И двамата знаем, че на тях им трябва победител. Може да бъде само един от нас. Моля те, приеми победата. Заради мен. — И той продължава да обяснява колко ме обича и какъв би бил животът му без мен, но вече не го слушам, защото предишните му думи са заседнали в ума ми и не мога да мисля за нищо друго.

И двамата знаем, че им трябва победител.

Да, на гейм-мейкърите им трябва победител. Без победител цялото нещо ще рикошира в лицата им. Ще са извършили предателство срещу Капитола. Може дори да ги екзекутират, бавно и мъчително, докато камерите предават ставащото на всеки телевизионен екран в страната.

Ако и двамата с Пийта умрем, или ако те смятат, че ще…

Прокарвам пръсти по кесията на колана си и я развързвам. Пийта я вижда и ръката му сграбчва китката ми:

— Не, няма да ти позволя.

— Довери ми се — прошепвам. Той издържа продължително на погледа ми, после ме пуска. Отварям кесията с къпините и изсипвам в дланта му количество, равно на няколко супени лъжици. После напълвам собствената си длан. — На „три“?

Пийта се навежда и ме целува веднъж, много нежно.

— На „три“ — казва той.

Изправяме се: гърбовете ни се допират, свободните ни ръце са здраво сключени.

— Протегни дланта си, за да се виждат. Искам всички да видят — казва той.

Разпервам пръсти и тъмните, подобни на къпини плодове проблясват на слънцето. Стисвам за последен път ръката на Пийта като сигнал и като сбогом, и започваме да броим:

— Едно. — Може би греша. — Две. — Може би не ги интересува дали и двамата ще умрем. — Три. — Твърде късно е да размисля. Вдигам ръка към устата си и поглеждам за последен път света. Къпините едва са изчезнали зад устните ми, когато тръбите засвирват гръмко.

Екзалтираният глас на Клодиъс Темпълсмит ги надвиква:

— Спрете! Спрете! Дами и господа, имам удоволствието да обявя победителите в Седемдесет и четвъртите игри на глада: Катнис Евърдийн и Пийта Меларк! Представям ви трибутите от Окръг 12!

Изплювам къпините и си избърсвам езика с края на ризата, за да съм сигурна, че няма да остане никакъв сок. Пийта ме тегли към езерото, където и двамата обилно си изплакваме устата с вода, а после рухваме взаимно в прегръдките си.