Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Пийта! — провиквам се, тъй като няма кого да попитам. В отговор чувам името си, но гласът не е неговият. Това е глас, който ме изпълва първо с раздразнение, а после — с нетърпение. Ефи.

Обръщам се и виждам как в голяма стая в края на коридора ме чакат всички те — Ефи, Хеймич и Цина. Моментално хуквам натам. Може би един победител би трябвало да покаже повече сдържаност, повече превъзходство, особено когато знае, че го записват, но не ме интересува. Затичвам се към тях и изненадвам дори себе си, когато се хвърлям първо в прегръдките на Хеймич. Той прошепва в ухото ми: „Добра работа, скъпа“ и думите му не звучат саркастично. Ефи малко се е просълзила, непрекъснато ме гали по косата и повтаря как навсякъде е разказвала, че сме истински перли. Цина само ме прегръща силно и не казва нищо. После забелязвам, че Порша я няма, и ме обзема лошо предчувствие.

— Къде е Пийта? С Порша ли е? Той е добре, нали? Искам да кажа, жив ли е? — избълвам на един дъх.

— Той е добре. Само че искат повторната ви среща да стане на живо в ефир по време на церемонията — казва Хеймич.

— О-о… Значи това е всичко — казвам. Ужасният момент, в който си помислих, че Пийта е мъртъв, отминава. — Предполагам, че и самата аз искам да видя тази среща.

— Върви с Цина. Той трябва да те подготви — казва Хеймич.

Истинско облекчение е да съм сама с Цина, да чувствам как ръката му приятелски обгръща раменете ми, докато ме извежда извън обсега на камерите. Минаваме по няколко тесни коридора и се качваме на асансьора, с който се стига до фоайето на Тренировъчния център. Значи болницата е много под земята, дори под гимнастическия салон, където тренират трибутите да връзват възли и да хвърлят копия. Прозорците на фоайето са затъмнени и няколко гардове стоят на пост. Никой друг не ни наблюдава, докато прекосяваме фоайето и стигаме до асансьора на трибутите. Стъпките ни отекват в празното пространство. А докато се изкачваме към дванайсетия етаж, лицата на всички трибути, които никога няма да се върнат, се изреждат в съзнанието ми и усещам силна болка в гърдите.

Вратите на асансьора се отварят и ме заобикалят Вения, Флавий и Октавия, но говорят толкова бързо и възторжено, че не разбирам какво казват. Въпреки това е ясно какво чувстват. Наистина са радостно развълнувани, че ме виждат, а аз също се радвам, макар и не толкова, колкото се зарадвах на Цина. Чувствам се по-скоро като човек, който се прибира вкъщи след особено тежък ден и го посрещат трите му любими кучета.

Те бързо ме вкарват в трапезарията и получавам истински обяд — ростбиф с гарнитура от грах и меки хлебчета, — макар че порциите ми все още се контролират строго. Защото, когато моля за още, ми отказват.

— Не, не, не. Не искат да повърнеш на сцената — казва Октавия, но тайно ми пъха едно допълнително хлебче под масата, за да ми покаже, че е на моя страна.

Връщаме се в стаята ми и Цина изчезва за малко, докато подготвителният екип се занимава с мен.

— О, направили са цялостна обработка на тялото — казва завистливо Флавий. — И петънце не е останало по кожата ти.

Но когато поглеждам голото си тяло в огледалото, виждам единствено колко съм кльощава. Сигурна съм, че когато излязох от арената, съм била още по-зле, но и сега лесно мога да си преброя ребрата.

Нагласяват ми душа и след като се изкъпвам, се залавят с косата, ноктите и грима ми. Бъбрят така безспирно, че почти не е нужно да отговарям: това ме устройва, тъй като не се чувствам особено разговорлива. Странно е, защото макар да приказват непрекъснато за Игрите, всичко се върти само около това къде са били или какво са правели, или как са се почувствали, когато се е случило нещо определено. „Бях още в леглото!“ „Тъкмо си боядисах веждите!“ „Кълна се, че едва не припаднах!“ Става въпрос само за тях, не за умиращите момчета и момичета на арената.

В Окръг 12 не се вживяваме така в Игрите. Стискаме зъби и гледаме, защото сме длъжни, и се залавяме отново за работа веднага щом свършат. За да не се изпълня с омраза към хората от подготвителния екип, успешно изключвам от съзнанието си по-голямата част от думите им.

Цина влиза, преметнал върху ръцете си нещо, което има вид на скромна жълта рокля.

— Да не си се отказал от идеята за „огненото момиче“?

— Ти ми кажи — казва той и я нахлузва през главата ми. Веднага забелязвам подплънките около гърдите си, добавящи извивки там, където гладът е ощетил тялото ми. Опипвам гърдите си и се намръщвам.

— Знам — казва Цина, преди да успея да възразя. — Но гейм-мейкърите искаха да те променят по хирургичен път. Хеймич води ожесточена битка с тях по въпроса. Това беше компромисът. — Той ме спира, преди да успея да погледна отражението си. — Чакай, не забравяй обувките. — Вения ми помага да вмъкна краката си в чифт кожени сандали без ток и аз се обръщам към огледалото.