Сюзан Колинс - Игрите на глада

Влажният, лъхащ на плесен мирис под сцената заплашва да ме задуши. Студена, лепкава пот избива по кожата ми и не мога да се освободя от чувството, че дъските над главата ми всеки миг ще рухнат и ще ме погребат жива под отломките. Когато напуснах арената, когато прозвучаха тръбите, се предполагаше, че съм в безопасност. От този миг насам. До края на живота си. Но ако това, което каза Хеймич, е вярно — а той няма причина да лъже, — никога през живота си не съм била на по-опасно място.

Далеч по-лошо е, отколкото да съм на арената. Там можех само да умра. Край на историята. Но тук Прим, мама, Гейл, хората от Окръг 12, всички, на които държа у дома, могат да бъдат наказани, ако не успея да изпълня предложения от Хеймич сценарий за момичето, подлудено от любов.

Значи все още имам шанс. Странно, на арената, когато изсипах в ръката си къпините, мислех единствено как да надхитря гейм-мейкърите, а не как действията ми ще се отразят върху Капитола. Но Игрите на глада са тяхното оръжие и е недопустимо да ги победиш. Следователно сега властите в Капитола ще си дават вид, че през цялото време са контролирали положението. Сякаш са дирижирали цялото събитие, чак до двойното самоубийство, за което е необходимо да се държа така, както искат.

А Пийта… Пийта също ще пострада, ако това се обърка. Но какво каза Хеймич, когато го попитах дали му е обяснил положението? Че трябва да се преструва на отчаяно влюбен?

„Не се налага. Той вече е готов“.

Готов, защото отново е по-далновиден от мен в Игрите и добре съзнава каква опасност ни грози? Или защото и без това е отчаяно влюбен? Още дори не съм започнала да си изяснявам чувствата си към Пийта. Твърде сложно е. До каква степен действията ми бяха част от Игрите? И до каква степен бяха продиктувани от гняв към Капитола? Или от мисълта как ще изглеждат на хората от Окръг 12? Или съм постъпвала така, просто защото това е единственият достоен начин на поведение? Или защото го обичам?

Това са въпроси, на които бих могла да си отговоря, когато се върна вкъщи, на спокойствие в тишината на гората, когато никой не ме гледа. Не тук, където всички погледи са вперени в мен. Но този лукс едва ли скоро ще ми се отдаде. А точно сега всеки момент ще започне най-опасната част от Игрите на глада.

Химнът гръмва в ушите ми, а после чувам как Цезар Фликърман поздравява публиката. Дали знае колко изключително важно е да подбира правилно всяка своя дума оттук нататък? Сигурно. И сигурно иска да ни помогне. Тълпата избухва в аплодисменти, докато представят членовете на подготвителния екип. Мислено виждам как Флавий, Вения и Октавия подскачат по сцената и правят своите смешни реверанси. Мога категорично да се обзаложа, че нямат понятие какво става. След това представят Ефи. Толкова дълго е чакала този миг! Надявам се да успее да му се наслади, защото, колкото и да е заблудена, притежава много остър инстинкт за определени неща и сигурно най-малкото подозира, че сме в беда. Порша и Цина са посрещнати с бурни овации: разбира се, те се представиха блестящо, направиха ослепителен дебют. Сега разбирам защо Цина ми е избрал тази рокля за вечерта. Нужно е да имам колкото е възможно по-момичешки и невинен вид. Появата на Хеймич предизвиква взрив от тропане на крака, който продължава поне пет минути. Е, той постигна нещо, което никой друг досега не е постигал: опази живи не само един, а двама трибути. Ами ако не ме беше предупредил навреме? Дали щях да се държа различно? Да хвърля предизвикателно в лицето на Капитола момента с къпините? Не, едва ли. Но вероятно щях да съм далеч по-неубедителна, отколкото трябва да бъда сега. Точно сега. Защото усещам как металната платформа ме издига към сцената.

Заслепяващи светлини. Металът под краката ми се разтърсва от оглушителен рев. После виждам Пийта само на няколко метра от мен. Изглежда толкова чист, здрав и красив, че едва го разпознавам. Но усмивката му си е същата, все едно дали е в калта или в Капитола, и когато я виждам, правя около три крачки и се хвърлям в прегръдките му. Той залита назад, почти губи равновесие и в същия момент осъзнавам, че тънкото, метално съоръжение в ръката му е нещо като бастун. После се изправя и двамата се притискаме един към друг, докато публиката направо обезумява. Пийта ме целува, а аз през цялото време си мисля: Знаеш ли? Знаеш ли в колко голяма опасност сме? След като това продължава десетина минути, Цезар Фликърман потупва Пийта по рамото, за да продължи шоуто, но Пийта го изблъсква настрани, без дори да го погледне. Публиката обезумява. Дали съзнава или не, Пийта въздейства на тълпата по абсолютно най-подходящия начин.