Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Недей. Всичко ще мине прекрасно — отговаря той, като ме потупва окуражително по бузата.

— Не ме бива да говоря за себе си.

— Каквото и да кажеш, няма да сбъркаш — казва той.

А аз си мисля: „О, Цезар, как бих искала това да е вярно. Но докато ние с теб си говорим, президентът Сноу сигурно вече нарежда да ми се случи някаква «злополука»“.

После се появява Пийта, изглеждащ прекрасно в червено и бяло, и ме дръпва настрани:

— Почти не успявам да те видя. Изглежда, че Хеймич си е поставил за цел да ни държи разделени.

Хеймич всъщност си е поставил за цел да ни опази живи, но ни слушат твърде много уши, затова просто казвам:

— Да, напоследък е станал много старателен.

— Е, остана само това интервю и после си отиваме вкъщи. Тогава не може постоянно да ни следи — казва Пийта.

Усещам как през тялото ми преминава тръпка и няма време да анализирам причината, защото вече ни викат. Сядаме някак официално на канапето за влюбени, но Цезар казва: „О, хайде, давай, сгуши се до него, ако искаш. Това изглеждаше много сладко“. Така че подвивам крака на канапето и Пийта ме придърпва плътно до себе си.

Някой започва обратно броене и в следващия миг ни излъчват на живо пред цялата страна. Цезар Фликърман е чудесен — прави остроумни забележки, шегува се, задавя се от вълнение, когато е необходимо. Между тях с Пийта вече съществува разбирателството, което установиха вечерта на първото интервю, и двамата си разменят свободно реплики, така че само се усмихвам много и се опитвам да говоря колкото може по-малко. Искам да кажа, налага се все пак да говоря, но веднага щом мога, насочвам разговора обратно към Пийта.

Накрая обаче Цезар започва да поставя въпроси, които изискват по-дълги отговори.

— Е, Пийта, от дните в пещерата знаем, че за теб всъщност е било любов от пръв поглед, още от… от колко, от петгодишна възраст? — казва Цезар.

— От момента, в който я видях — отговаря Пийта.

— Но, Катнис, какво невероятно преживяване за теб. Мисля, че истински вълнуващото за публиката беше да те наблюдава как се влюбваш в него. Кога разбра, че си влюбена в него? — пита Цезар.

— О, това е труден въпрос… — Засмивам се безмълвно и свеждам поглед към ръцете си. Помощ.

— Е, ще ти кажа аз кога го разбрах. В нощта, в която изкрещя името му от дървото — заявява Цезар.

Мислено казвам: Благодаря ти, Цезар! , а после се хващам за думите му:

— Да, сигурно беше точно тогава. Искам да кажа, до този момент, честно казано, просто се опитвах да не мисля какви чувства изпитвам, защото беше толкова объркващо и щеше да стане още по-лошо, ако го обичах. Но после, в клоните на дървото, всичко се промени — казвам аз.

— Защо, според теб, стана това? — настоява Цезар.

— Може би… защото за първи път… имаше шанс да бъде мой — отговарям аз.

Зад един оператор виждам как Хеймич изпухтява от облекчение и разбирам, че съм казала каквото трябва. Цезар изважда носна кърпичка и се налага да спре за миг, защото е много развълнуван. Усещам как Пийта притиска чело към слепоочието ми и пита:

— Е, сега, след като вече съм твой, какво смяташ да правиш с мен?

Обръщам се и се притискам към него:

— Да те отведа някъде, където не може да ти се случи нищо лошо. — И когато той ме целува, хората в залата наистина въздишат.

За Цезар това е естественият момент, от който да насочи разговора към всички лоши неща, които са ни се случили на арената: изгарянията, ужилванията, другите рани. Но забравям, че камерите записват всичко това, когато стигаме до мутовете. Когато Цезар се обръща към Пийта с въпроса как е „новият му крак“.

— Нов крак ли? — възкликвам аз и не мога да се сдържа, протягам ръка и повдигам крачола на Пийта. — О, не — прошепвам, когато виждам приспособлението от метал и пластмаса, заменило плътта му.

— Никой ли не ти е казал? — пита внимателно Цезар. Поклащам глава.

— Не ми се удаде подходяща възможност — казва Пийта и леко свива рамене.

— Аз съм виновна — казвам. — Това е заради турникета.

— Да, ти си виновна, че съм жив — отговаря Пийта.

— Прав е — казва Цезар. — Без турникета той със сигурност щеше да умре от загуба на кръв.

Сигурно е истина, но съм толкова разстроена, че не мога да се сдържа и всеки момент ще ревна. После си спомням, че цялата страна ме гледа, затова просто заравям лице в ризата на Пийта. Нужни са им няколко минути да ме придумат да се покажа отново, защото на мен ми е по-добре в ризата, където никой не ме вижда, а когато все пак вдигам глава, Цезар се отказва да ме разпитва, за да ми даде възможност да се съвзема. Всъщност, той в общи линии ме оставя на мира и не се занимава с мен, докато не се стига до момента с танатоските.