Сюзан Колинс - Игрите на глада

Пак съм „огненото момиче“. Прозрачната тъкан излъчва мек блясък. Дори при най-слабото движение на въздуха тя трепти около тялото ми. В сравнение с нея костюмът от колесницата изглежда крещящ, а роклята за интервюто — много превзета. В тази рокля създавам илюзията, че съм облечена в пламъците на свещ.

— Какво мислиш? — пита Цина.

— Мисля, че е най-хубавата досега — казвам. Когато успявам да откъсна очи от проблясващата тъкан, ме очаква силен шок. Косата ми е пусната, придържана само от обикновена панделка. Гримът заобля и запълва острите ъгли на лицето ми. Ноктите ми са покрити с безцветен лак. Роклята е без ръкави и е набрана не в талията, а под бюста, което до голяма степен неутрализира намесата на подплънките за оформяне на фигурата ми. Дължината на роклята е точно до коленете ми. Без високи токове се вижда истинският ми ръст. Изглеждам съвсем обикновено, като момиче. Малко момиче. Най-много на четиринайсет. Невинна. Безобидна. Да, невероятно е, че Цина е успял да постигне това, като се има предвид, че току-що съм спечелила Игрите.

Стилът е много внимателно обмислен. Нищо, което Цина прави, не е случайно. Прехапвам устни и се мъча да разбера какви са били мотивите му.

— Очаквах, че ще е нещо в по-… нещо в по-изтънчен стил — казвам.

— Помислих си, че на Пийта така ще му хареса повече — отговаря внимателно той.

На Пийта ли? Не, не е заради Пийта. Това е заради Капитола, заради гейм-мейкърите и публиката. Макар да не разбирам замисъла на Цина, си спомням, че Игрите още не са напълно приключили. И под любезния отговор долавям предупреждение. За нещо, което той не може да спомене дори пред собствения си екип.

Качваме се с асансьора до етажа, на който ни обучаваха. Прието е победителят и поддържащият му екип да се издигнат изпод сцената. Първо подготвителният екип, последван от придружителите, стилиста, ментора и накрая победителя. Само че тази година, с двама победители, които имат както един и същ ескорт, така и един и същ ментор, цялото представяне е трябвало да бъде променено. Озовавам се на слабо осветено място под сцената. Инсталирана е чисто нова метална платформа, която да ме отнесе нагоре. Още се виждат купчинки дървени стърготини и се усеща мирис на прясна боя. Цина и подготвителният екип се отдалечават, за да се преоблекат, преди да заемат местата си, и оставам сама. В мрака виждам импровизирана стена на десетина метра от мен и предполагам, че зад нея е Пийта.

Тълпата е много шумна, затова забелязвам Хеймич едва когато ме докосва по рамото. Отскачам стресната: сигурно все още си мисля, че съм на арената.

— Спокойно, това съм само аз. Дай да те погледна — казва Хеймич. Разпервам ръце и се завъртам веднъж. — Не е зле.

Не е кой знае какъв комплимент.

— Но какво? — питам.

Хеймич оглежда лъхащото на плесен място, където са ме оставили да чакам, и явно взема решение:

— Но — нищо. Какво ще кажеш за една прегръдка за късмет?

Добре де, това е странна молба, като се има предвид, че е изречена от Хеймич, но, в края на краищата, ние сме победители. Може би една прегръдка за късмет е напълно в реда на нещата. Само че, когато обвивам ръце около шията му, се оказвам здраво заклещена в прегръдката му. Той започва да шепне в ухото ми, много бързо и тихо, косата ми закрива устните му:

— Слушай внимателно. Вие двамата сте в беда. Говори се, че в Капитола са бесни, задето сте ги направили за смях на арената. Онова, което определено не могат да понесат, е да им се присмиват, а те станаха за смях пред цял Панем — казва Хеймич.

Усещам как по цялото ми тяло плъзва ужас, но се разсмивам, сякаш Хеймич казва нещо абсолютно възхитително, защото няма как да закрия устата си.

— В такъв случай какво следва?

— Може би единствената ви защита е, че сте били лудо влюбени и не сте били отговорни за действията си. — Хеймич дръпва и намества панделката ми. — Ясно ли е, скъпа? — Изобщо не знам за какво говори.

— Ясно. Каза ли това на Пийта?

— Не е нужно — отвръща Хеймич. — Той вече е готов.

— Но мислиш, че аз не съм? — питам аз, като се възползвам от възможността да оправя яркочервената папионка, която сигурно Цина го е накарал да сложи.

— Откога има значение какво мисля аз? — отвръща Хеймич. — Време е да заемаме местата си. — Той ме отвежда до металния кръг. — Това е твоята вечер, скъпа. Наслади й се. — Целува ме по челото и изчезва в мрака.

Подръпвам полата си надолу, сякаш се мъча да я направя по-дълга, за да скрие коленете ми, които така треперят, че се удрят едно в друго. После осъзнавам, че е безсмислено. Цялото ми тяло трепери като лист. Надеждата ми е, че това ще бъде приписано на вълнението. В края на краищата, това е моята вечер.