Сюзан Колинс - Игрите на глада

Най-накрая Хеймич ни прекъсва и добродушно ни побутва към мястото за победителя. Обикновено това е един-единствен, богато украсен стол, от който спечелилият трибут гледа филм за най-важните моменти в Игрите, но тъй като сме двама, гейм-мейкърите са осигурили червено плюшено канапе. Майка ми би го нарекла „канапе за влюбени“. Сядам толкова близо до Пийта, че съм почти в скута му, но един поглед на Хеймич ми дава да разбера, че не е достатъчно. Тогава изритвам сандалите си, подвивам крака на канапето и облягам глава на рамото му. Ръката му автоматично ме обгръща и се чувствам сякаш отново съм в пещерата, свита на кълбо и притисната до него, мъчейки се да се стопля. Ризата му е направена от същата жълта материя като моята рокля, но Порша го е издокарала с дълъг черен панталон. Освен това не носи сандали, а яки черни ботуши, с които е стъпил здраво на пода. Иска ми се Цина да ми беше направил и на мен такъв тоалет: чувствам се толкова уязвима в тази тънка рокля. Но предполагам, че точно това е целта.

Цезар Фликърман пуска още няколко шеги, а след това идва време за шоуто. То ще продължи точно три часа и всички в Панем са длъжни да го гледат. Докато светлините помръкват и гербът се появява на екрана, осъзнавам, че не съм подготвена за това. Не искам да гледам как другите двайсет и двама трибути умират. Стига ми, че ги гледах как умират веднъж. Сърцето ми лудо се разтуптява и ме обзема силно желание да побягна. Как ли са издържали предишните победители, и то сами? Докато излъчват най-забележителните моменти, в един ъгъл в горната част на екрана периодично показват реакцията на победителя. Спомням си предишни години… някои тържествуваха, размахваха юмруци във въздуха, биеха се по гърдите. Повечето просто изглеждаха зашеметени. Знам само, че единственото, което ме задържа на това „канапе за влюбени“, е Пийта — ръката му, обгърнала рамото ми и другата, която държа с двете си ръце. Разбира се, на предишните победители не им се е налагало да се справят с обстоятелството, че Капитолът иска да ги унищожи.

Да се вместят събитията от няколко седмици в рамките на три часа е истинско постижение, особено когато вземете предвид колко камери работят едновременно. Онези, които сглобяват най-важните моменти, трябва да изберат каква история да разкажат. Тази година те за първи път разказват любовна история. Знам, че двамата с Пийта спечелихме, но още от самото начало ни отделят прекалено много време. Все пак се радвам, защото така се подхранва цялата тази идея за безумно влюбените, която е моята защита срещу предизвикателството ми към Капитола, а освен това означава, че няма да има толкова време да се показва подробно смъртта на другите.

Първият половин час, или приблизително толкова, е посветен на събитията преди излизането на арената: Жътвата, пътуването с колесницата из Капитола, резултатите от обучението и интервютата. На фон звучи онзи приповдигнат саундтрак, който прави историята двойно по-ужасна, защото, разбира се, почти всички на екрана са мъртви.

Следва излизането ни на арената и подробно отразяване на кървавата баня. По-нататък авторите на филма в най-общи линии редуват кадри с умиращи трибути и кадри, които показват нас двамата. Всъщност най-вече Пийта — няма съмнение, че на него се пада тежестта да изиграе тази романтична история. Сега виждам това, което е видяла публиката: как подвежда професионалистите, как остава буден цяла нощ под дървото с гнездото на хрътосите, как се бие с Катон, за да ми даде възможност да избягам, и дори как, докато лежи в калта, прошепва насън името ми. В сравнение с него аз изглеждам безсърдечна — избягвам огнените кълба, събарям гнезда и взривявам провизии, — докато отивам на лов, за да намеря храна за Ру. Показват подробно смъртта й — пронизването с копие, неуспешния ми опит да я спася, стрелата, която забивам в гърлото на момчето от Окръг 1. Ру, издъхваща в ръцете ми. И песента. Изпявам всяка нота от песента. Нещо в мен се затваря и ме обзема пълно безразличие. Сякаш гледам напълно непознати хора в някакви други Игри на глада. Но все пак забелязвам, че пропускат онази част, в която покривам Ру с цветя.

Правилно. Защото дори и това намирисва на бунт.

Положението се подобрява за мен, след като съобщават, че могат да оживеят двама трибути от един и същи окръг и изкрещявам името на Пийта, а след това се плясвам с ръка по устата. Дори преди да съм се държала безразлично към него, сега му се реванширам, като го намирам, грижа се за него, докато оздравее, отивам на пиршеството, за да взема лекарството, и много щедро раздавам целувки. Обективно виждам, че мутовете и смъртта на Катон са по-ужасни от всякога, но пак имам чувството, че това се случва на хора, които изобщо не познавам.