Сюзан Колинс - Игрите на глада

И после идва моментът с танатоските. Чувам как зрителите си дават един на друг знаци за тишина, тъй като не искат да пропуснат нищо. Залива ме вълна на признателност към авторите на филма, когато завършват не с обявяването на победата ни, а с кадъра, в който блъскам с юмруци по стъклената врата на ховъркрафта и крещя името на Пийта, докато лекарите се опитват да го върнат към живота.

От гледна точка на оцеляването, това е най-добрият ми момент за цялата вечер.

Отново прозвучава химнът и се изправяме, когато на сцената излиза самият президент Сноу, а след него върви малко момиче и носи възглавничката, върху която е поставена короната. Короната обаче е само една и се долавя объркването на тълпата — на чия глава ще я сложи? — но после президентът Сноу я разтваря и тя се разделя на две половини. Той се усмихва и поставя първата около челото на Пийта. Продължава да се усмихва, като поставя втората на главата ми, но очите му, само на сантиметри от моите, са безмилостни като на змия.

В този момент разбирам, че макар и двамата да бяхме готови да изядем танатоските, вината за тази идея се пада на мен. Аз съм подбудителката. Аз съм онази, която трябва да бъде наказана.

Следват множество поклони и аплодисменти. Ръката ми всеки момент ще се откачи от толкова махане, когато Цезар Фликърман най-после пожелава на зрителите лека нощ, като им напомня да включат телевизорите си утре за финалните интервюта. Като че ли имат избор.

Припряно отвеждат двама ни с Пийта в резиденцията на президента за Банкета на победата, където нямаме почти никакво време да хапнем, тъй като служителите на Капитола и особено щедрите спонсори се блъскат с лакти кой по-напред да се снима с нас. Около нас едно след друго бързо се сменят сияещи лица, които с напредването на вечерта придобиват все по-опиянено изражение. От време на време успявам да зърна Хеймич, което е успокояващо, или президента Сноу, което е ужасяващо, но продължавам да се смея, да благодаря на всички и да се усмихвам, докато ме снимат. Онова, което не правя дори за миг, е да пусна ръката на Пийта.

Слънцето вече се показва над хоризонта, когато изтощени се добираме до дванайсетия етаж на Тренировъчния център. Мисля си, че най-после ще мога да поговоря насаме с Пийта, но Хеймич го отпраща заедно с Порша да пробват костюма му за интервюто и лично ме съпровожда до вратата на стаята ми.

— Защо не мога да говоря с него? — питам.

— Ще има много време за разговори, когато се приберем вкъщи — отговаря Хеймич. — Лягай си, в два си в ефир.

Въпреки че Хеймич побърза да се намеси, аз съм твърдо решена да се видя с Пийта насаме. В продължение на няколко часа се мятам и се обръщам в леглото, и накрая се промъквам в коридора. Първата ми мисъл е да проверя на покрива, но той е пуст. Дори улиците на града далече долу са празни след снощните празненства. Връщам се за малко в леглото, а после решавам да отида направо в стаята му, но когато се опитвам да завъртя дръжката, установявам, че вратата е заключена отвън. В първия момент заподозирам Хеймич, но след това ме обзема по-силен страх, че е възможно управниците от Капитола да ме наблюдават и да ме държат затворена. Откакто започнаха Игрите на глада, нямам възможност за бягство, но този път е различно, много по-лично. Чувствам се така, сякаш са ме хвърлили в затвора за някакво престъпление и сега очаквам присъдата си. Бързо се връщам в леглото и се преструвам на заспала, докато пристига Ефи Тринкет, за да ме събуди за началото на нов „голям, голям, голям ден!“.

Имам около пет минути да изям купа с гореща зърнена каша и задушено, преди подготвителният екип да слезе. Единственото, което трябва да кажа, е: „Тълпата се влюби във вас!“, и през следващите два часа вече не е нужно да говоря. Влиза Цина, отпраща другите навън и ме облича в бяла ефирна рокля и розови обувки. След това лично нанася грима ми, докато накрая сякаш излъчвам мек, розов отблясък. Бъбрим си безгрижно за дребни неща, но се боя да му задам какъвто и да е наистина важен въпрос, защото след заключената врата не мога да се освободя от чувството, че съм под постоянно наблюдение.

Интервюто се провежда в салона в дъното на коридора. Разчистили са място и са внесли вътре „канапето за влюбени“, заобиколено от вази с червени и розови рози. Само няколко камери записват събитието. Поне няма публика на живо.

Когато влизам, Цезар Фликърман ме прегръща топло.

— Поздравления, Катнис. Как се чувстваш?

— Чудесно. Малко съм нервна заради интервюто — казвам.