Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Защо просто не го убият? — обръщам се към Пийта.

— Знаеш защо — казва той и ме притиска по-силно до себе си.

И наистина знам. Сега зрителите не могат да откъснат очи от екрана. От гледна точка на гейм-мейкърите, това е последната дума в света на забавленията.

Ужасът продължава безкрайно и накрая напълно завладява ума ми, блокира спомените и надеждите ми за утрешния ден, заличава всичко освен настоящето, за което започвам да вярвам, че никога няма да се промени. Никога няма да има нищо освен студ, страх и болезнените стенания на момчето, което умира там долу.

Пийта започва да се унася в дрямка и всеки път, когато това стане, се улавям, че крещя името му все по-високо и по-високо, защото знам, че ако умре сега, ще обезумея напълно. Той се бори със съня, вероятно повече заради мен, отколкото заради себе си, и му е трудно, защото безсъзнанието е неговата възможност за бягство. Но адреналинът, който пулсира в тялото ми, никога няма да ми позволи да го последвам, затова не мога да му позволя да си отиде. Просто не мога.

Единственият признак, че времето тече, е в небето — едва доловимото придвижване на Луната. Затова Пийта започва да ми я сочи, като настоява да следя движението й, и понякога, само за миг, усещам искрица надежда, но после агонията на нощта отново ме поглъща.

Накрая го чувам да шепне, че слънцето изгрява. Отварям очи и виждам, че звездите изчезват в бледата светлина на зората. Виждам също и колко безкръвно е станало лицето на Пийта. Колко малко време му остава. И знам, че трябва да го върна в Капитола.

Все още не се е чул оръдеен изстрел. Притискам здравото си ухо към рога и едва различавам гласа на Катон.

— Мисля, че сега е по-близо. Можеш ли да го застреляш, Катнис? — казва Пийта.

Ако е близо до отвора на рога, може и да успея да го убия. В този момент това ще е акт на милосърдие.

— Последната стрела е в турникета ти — казвам.

— Използвай я — казва Пийта, като разкопчава ципа на якето си и ме пуска.

Изваждам стрелата, а после завързвам отново турникета толкова стегнато, колкото мога със замръзналите си пръсти. Разтривам ръце, за да възстановя кръвообращението. Когато се промъквам до отвора на рога и увисвам над ръба, усещам как Пийта ме хваща с ръце, за да ми даде опора.

Трябват ми няколко мига, за да различа окървавения Катон на мъждивата светлина. После суровият къс месо, който някога беше моят враг, издава някакъв звук и разбирам къде е устата му. И ми се струва, че думата, която се опитва да изрече, е „моля“.

Съжалението, а не желанието за мъст, ме кара да забия стрелата в черепа му. Пийта ме издърпва обратно горе, с лък в ръка и празен колчан.

— Улучи ли го? — прошепва той.

Оръдието стреля в отговор.

— Значи ние спечелихме, Катнис — казва той глухо.

— Ура за нас — изричам с мъка, но в гласа ми няма радост от победата.

В равнината се разтваря дупка и, сякаш по нареждане, мутовете скачат вътре и изчезват, а земята се затваря след тях.

Чакаме — ховъркрафтът да вземе останките на Катон, да чуем победните тръби, които би трябвало да последват, — но не се случва нищо.

— Хей! — изкрещявам във въздуха. — Какво става? — Единственият отговор е чуруликането на събуждащите се птици.

— Може би е заради трупа. Може би трябва да се отдалечим от него — казва Пийта.

Напрягам се да помисля. Трябва ли да се отдалечиш от мъртвия трибут в момента на последната смърт? Умът ми е замъглен и не мога да си спомня със сигурност, но каква друга причина може да има за забавянето?

— Добре. Мислиш ли, че можеш да стигнеш до езерото? — питам.

— Мисля, че е по-добре да опитам — казва Пийта. Слизаме бавно надолу към края на рога и падаме на земята. Щом моите крайници са толкова схванати, как може Пийта изобщо да се движи? Изправям се първа, разтърсвам ръце и крака, докато вече ми се струва, че мога да му помогна да се изправи. Някак успяваме да се доберем до езерото. Загребвам в шепа студена вода за Пийта и поднасям втора към устните си.

Една сойка-присмехулка надава предупредителен писък и сълзи на облекчение изпълват очите ми, когато ховъркрафтът се появява и отнася тялото на Катон. Сега ще ни вземат. Сега можем да си отидем у дома.

Но пак не се случва нищо.

— Какво чакат? — немощно изрича Пийта. От загубата на турникета и усилието, което му струваше да стигне до езерото, раната му отново се е отворила.

— Не знам — казвам. Каквато и да е причината за забавянето, не мога да го гледам да губи повече кръв. Изправям се, за да намеря пръчка, но почти веднага се натъквам на стрелата, която отскочи от бронята на Катон. Ще свърши също толкова добра работа, колкото и другата стрела. Навеждам се да я вдигна и в този момент на арената прогърмява гласът на Клодиъс Темпълсмит: