Сюзан Колинс - Игрите на глада

Гербът осветява небето и виждам как Фоксфейс блясва за миг, а после изчезва завинаги от света. Пийта не го каза, но, изглежда, страда, че я е убил, макар това да беше важно за нас. Не мога да се преструвам, че тя ще ми липсва, но трябва да призная, че й се възхищавах. Сигурно ако ни бяха подложили на някакъв тест, щеше да се окаже най-интелигентна от всички трибути. Обзалагам се, че ако бяхме решили да й заложим капан, щеше да го усети и да не докосне къпините. Това, което я погуби, бе невежеството на Пийта. Толкова дълго време внимавам да не подценявам противниците си, че съм забравила колко опасно е и да ги надценявам.

Това ме връща към мисълта за Катон. Но докато за Фоксфейс сякаш имах усет, досещах се каква е и как действа, той донякъде ми убягва. Силен, добре трениран, но умен? Не знам. И да е такъв, то не е по същия начин като нея. И напълно му липсва умение да се контролира, което беше основната черта на Фоксфейс. Мисля, че в пристъп на гняв Катон лесно може да изгуби способността си за преценка. Обаче не си въобразявам, че в това отношение го превъзхождам. Спомням си за момента, когато изстрелях онази стрела в ябълката, забучена в устата на прасето, защото бях вбесена. Може би всъщност разбирам Катон по-добре, отколкото си мисля.

Въпреки физическото изтощение продължавам да съм нащрек, затова оставям Пийта да спи дълго след обичайния час, в който се сменяме. Започва да се зазорява, когато разтърсвам рамото му. Той поглежда навън, почти разтревожено:

— Спал съм цяла нощ. Не е честно, Катнис, трябваше да ме събудиш.

Протягам се и се сгушвам в чувала:

— Сега ще поспя. Събуди ме, ако стане нещо интересно.

Очевидно не се случва нищо, защото когато отварям очи, през камъните блести яркото, горещо следобедно слънце.

— Някакви вести от нашия приятел? — питам.

Пийта поклаща глава:

— Не, колкото и да е странно, упорито се опитва да остане незабелязан.

— Колко време мислиш, че имаме, преди гейм-мейкърите да ни принудят да се съберем? — питам.

— Ами, Фоксфейс загина преди почти един ден, значи публиката вече е решила на кого да заложи и е започнала да се отегчава. Сигурно ще се случи всеки момент — отговаря Пийта.

— Да, предчувствам, че ще е днес — казвам. Изправям се и оглеждам спокойния пейзаж. — Чудя се как ли ще го направят.

Пийта не казва нищо. На този въпрос трудно може да се отговори.

— Е, докато го направят, няма смисъл да пропиляваме днешния ден. Става за лов. Но вероятно трябва да изядем толкова, колкото можем да поберем, за всеки случай — ако попаднем в беда — казвам.

Пийта прибира нещата ни, докато аз приготвям обилна закуска — остатъка от зайците, корените, зелените растения, хлебчетата, намазани с последното сирене. Оставям в запас единствено катерицата и ябълката.

Когато приключваме, пред нас има само купчинка заешки кости. Ръцете ми са мазни, което само допълва засилващото се чувство, че съм мърлява. Ние от Пласта може и да не се къпем всеки ден, но се поддържаме по-чисти, отколкото съм аз напоследък. С изключение на краката, тъй като газих в потока, цялата съм покрита със слой мръсотия.

Напускаме пещерата и ме обзема чувство, че краят е близо. Кой знае защо ми се струва, че няма да прекараме още една нощ на арената. Предчувствам, че по един или друг начин, жива или мъртва, днес ще се махна от нея. Докосвам камъните за довиждане и тръгваме надолу към потока да се измием. Кожата ме сърби от желание да се потопя в прохладната вода. Може да си измия косата и да я сплета отново, както си е мокра. Вече се питам дали не бихме могли да си изперем набързо дрехите, когато стигаме до потока. По-точно до това, което някога беше поток. От него е останало само напълно пресъхнало корито. Посягам надолу да го докосна.

— Дори не е леко влажно. Трябва да са го пресушили, докато сме спали — казвам. В съзнанието ми се промъква страхът от напукания език, болките по тялото и замайването, които предизвика предишното ми обезводняване. Бутилките и мехът ни са пълни, но тъй като и двамата ще пием, а слънцето е толкова силно, скоро ще свършат.

— Езерото — казва Пийта. — Ето къде искат да отидем.

— Може би в малките езерца е останало нещо — казвам с надежда.

— Можем да проверим — казва той, но го казва само за да ми угоди и да ме залъже. Аз самата се залъгвам, защото знам какво ще заваря при езерцето, в което потопих крака си. Прашна, зейнала като разтворена уста дупка. Все пак отиваме дотам просто за да се уверим в това, което вече знаем.