Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Да запалим огън. Още сега. — Започвам да събирам клони и листа.

— Готова ли си да го посрещнеш? — пита ме той.

— Готова съм да ям. По-добре да си сготвим за ядене, докато имаме тази възможност. Ако знае къде сме, значи знае, и толкова. Но освен това знае, че сме двама и вероятно предполага, че сме преследвали Фоксфейс. Това означава, че ти си оздравял. А огънят означава, че не се крием, а направо го приканваме да дойде тук. Ти на негово място щеше ли да се покажеш? — питам.

— Може би не — казва той.

Пийта е истински факир в паленето на огън: успява да запали дори мокрите дърва. След малко вече съм сложила зайците и катерицата да се пекат, а корените, увити в листа, са върху жаравата. Редуваме се да събираме зелени растения и да стоим на пост, като внимаваме дали Катон няма да се зададе отнякъде, но, както и очаквах, той не се появява. Щом яденето е готово, опаковам по-голямата част от него, като оставям за всеки по едно заешко бутче, което да изядем по пътя.

Искам да се придвижим нагоре в гората, да се покатерим на някое хубаво дърво и да си устроим лагер за през нощта, но Пийта е против:

— Не мога да се катеря като теб, Катнис, особено с този крак, а и не мисля, че ще успея да заспя на петнайсет метра над земята.

— Опасно е да останем на открито, Пийта — казвам.

— Не може ли да се върнем в пещерата? — пита той. — Наблизо има вода и се отбранява по-лесно.

Въздишам. Още няколко часа ходене — или по-скоро маршируване — през гората, за да стигнем до място, което ще трябва да напуснем на сутринта, за да отидем на лов. Но молбата на Пийта не е прекалена. През целия ден той прави каквото му кажа и съм сигурна, че ако ролите ни бяха разменени, нямаше да иска от мен да прекарам нощта в клоните на някое дърво. Осъзнавам, че днес не се държах с него особено мило. Натяквах му колко е шумен, развиках му се, задето изчезна. Закачливият романс, който поддържахме в пещерата, изчезна, когато се озовахме на открито, под горещото слънце, със заплахата от Катон, надвиснала над нас. Хеймич вероятно едва сдържа яда си към мен. А колкото до публиката…

Надигам се и го целувам.

— Разбира се. Да се върнем в пещерата.

Той изглежда доволен и облекчен.

— Е, това беше лесно.

Измъквам стрелата си от дъба, като внимавам да не я повредя. Сега тези стрели са символ на храната, безопасността и самия живот.

Мятаме в огъня още един наръч дърва. Би трябвало да продължи да дими още няколко часа, но се съмнявам, че Катон ще се хване на номера. Когато стигаме до потока, виждам, че нивото на водата значително е спаднало и тя се движи по обичайния си ленив начин, затова предлагам отново да нагазим в нея. Пийта с готовност се подчинява, и тъй като се придвижва много по-тихо във водата, отколкото по суша, идеята е двойно по-добра. Обратният път до пещерата е дълъг, въпреки че се движим надолу и сме се подкрепили със заешкото месо. И двамата сме изтощени от днешния преход и все още прекалено гладни. Държа лъка си зареден, както заради Катон, така и заради рибата, която евентуално може да зърна, но потокът изглежда странно необитаем.

Когато стигаме до целта си, вече влачим крака, а слънцето се е спуснало ниско на хоризонта. Напълваме бутилките с вода и се изкачваме по малкия склон към скривалището си. Не е кой знае какво, но в тази пустош, това е най-близкото подобие на дом, което имаме. Пък и вътре ще е по-топло, отколкото в клоните на някое дърво, защото донякъде ни пази завет от вятъра, който е започнал да духа силно от запад. Приготвям хубава вечеря, но някъде по средата Пийта задрямва. След дни на бездействие ловът си казва думата. Нареждам му да влезе в спалния чувал и прибирам остатъка от яденето му за по-късно, когато се събуди. Той заспива веднага. Издърпвам спалния чувал до брадичката му и го целувам по челото — не заради публиката, а заради себе си. Защото съм безкрайно благодарна, че е тук, а не лежи мъртъв край потока, както си бях помислила. И много щастлива, че не се налага да се изправям сама срещу Катон.

Жестокият, кръвожаден Катон, който може да прекърши нечий врат само с едно движение на ръката, който беше достатъчно силен да надвие Треш, който ме е набелязал още от самото начало. Вероятно изпитва особено силна омраза към мен, откакто получих по-висока оценка от него по време на обучението. Момче като Пийта щеше да отмине това със свиване на рамене. Докато Катон, струва ми се, почти излезе от релси. Което не е чак толкова трудна задача. Спомням си как глупаво реагира, когато откри, че провизиите са взривени. Разбира се, и другите се разстроиха, но той направо побесня. Минава ми мисълта, че Катон може би не е съвсем с ума си.