Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Какво? — пита той.

— Трябва да се движиш по-тихо — казвам. — Не става дума само за Катон: работата е там, че прогонваш всеки заек в радиус от десет километра.

— Така ли? — казва той. — Извинявай, не знаех.

Поемаме отново и той е малко по-безшумен, но дори при положение, че само едното ми ухо е наред, пак ме кара да подскачам стреснато.

— Защо не си свалиш ботушите? — предлагам.

— Тук ли? — Той не може да повярва на думите ми, сякаш съм го помолила да ходи бос по горещи въглени или нещо подобно. Налага се да си напомня, че все още не е свикнал с гората, че за него тя е страшното, забранено място отвъд оградите на Окръг 12. Сещам се за Гейл, с неговата безшумна походка. Движи се невероятно тихо, дори когато листата са опадали и е ужасно трудно да пристъпваш, без да прогониш дивеча. Сигурно сега умира от смях.

— Да — казвам търпеливо. — И аз ще сваля моите. Така и двамата ще сме по-тихи. — Все едно, че и аз вдигам някакъв шум. Събуваме ботушите и чорапите и въпреки че има известно подобрение, готова съм да се закълна, че той нарочно се старае да прекърши всяко клонче, изпречило се на пътя ни.

Излишно е да казвам, че макар да вървим няколко часа, преди да стигнем до мястото, където двете с Ру бяхме направили лагера си, не съм застреляла нищо. Ако потокът се успокои, може и да успея да хвана риба, но течението все още е прекалено силно. Спираме да си починем и да пием вода, докато се мъча да измисля решение. В идеалния случай сега щях да дам на Пийта някаква проста задача — например да събира корени, а аз да отида на лов, но тогава ще му остане само един нож, с който да се защитава от копията и физическото превъзходство на Катон. Затова истинската ми цел е да се опитам да го скрия на безопасно място, да отида на лов и после да се върна да го взема. Струва ми се обаче, че с това решение ще засегна самолюбието му.

— Катнис — казва той. — Трябва да се разделим. Знам, че плаша дивеча.

— Само защото кракът ти е ранен — казвам великодушно, защото наистина е ясно, че това е само малка част от проблема.

— Знам — казва той. — Е, защо не продължиш сама? Покажи ми какви растения да събирам и по този начин и от двама ни ще има полза.

— Не и ако Катон дойде и те убие. — Опитвам се да го кажа мило, но пак звучи, сякаш го смятам за слабак.

За моя изненада той просто се засмива:

— Виж, мога да се справя с Катон. Нали веднъж вече се бих с него?

Да, и резултатът беше страхотен. Щеше да умреш, проснат в локва кал. Това са думите, които искам да изрека, но не мога. В края на краищата той наистина ми спаси живота, като се нахвърли върху Катон. Опитвам друга тактика:

— Какво ще кажеш да се покачиш на някое дърво и да ми бъдеш съгледвач, докато ловувам? — казвам, като се опитвам да придам на задачата изключително важно значение.

— Какво ще кажеш да ми покажеш кои растения наоколо стават за ядене и да отидеш да намериш месо за двама ни? — казва той, като подражава на тона ми. — Само не се отдалечавай в случай, че ти потрябва помощ.

Въздишам и му показвам какви корени да търси. Няма спор, че наистина имаме нужда от храна. Една ябълка, две хлебчета и парченце сирене, голямо колкото слива, няма да ни стигнат за дълго. Ще се отдалеча съвсем малко с надеждата, че Катон не е наблизо.

Показвам му едно птиче свирукане — не мелодия като сигнала на Ру, а просто изсвирване от две ноти, — с което да си разменяме съобщения, че сме добре. За щастие той се справя с това. Оставям му раницата и потеглям.

Чувствам се, сякаш отново съм на единайсет години, само че този път съм принудена да се отделя не от безопасността на оградата, а от Пийта, и си давам двайсет, може би трийсет метра ловно пространство. Но щом се отдалечавам от него, гората се изпълва с шум от животни. Успокоена от периодичните му изсвирвания, си позволявам да се поотдалеча, в резултат на което скоро се сдобивам с два заека и тлъста катерица. Решавам, че е достатъчно. Ще заложа примки, а може би и ще уловя малко риба. Със събраните от Пийта корени, засега това ще ни стигне.

Докато изминавам краткото разстояние на връщане, осъзнавам, че от известно време не сме си разменяли сигнали. Когато изсвирването ми остава без отговор, преминавам в бяг. Съвсем скоро намирам раницата и спретната купчинка корени до нея. Парчето найлон е разстлано на земята и слънцето огрява къпините, пръснати върху него. Но къде е той?

— Пийта! — провиквам се, обзета от паника. — Пийта! — Обръщам се в посока на прошумоляващите храсти и едва не го пронизвам със стрела. За щастие, отмествам лъка в последната секунда и стрелата се забива в ствола на един дъб от лявата му страна. Той отскача назад, като мята шепа къпини в листака.