Сюзан Колинс - Игрите на глада

Козарят беше бесен, но все пак искаше да се отърве от козата. Мина половин час, докато се разберем за цената. Дотогава вече се беше събрала доста голяма тълпа да раздава мнения и съвети. Ако козата оживееше, сделката беше отлична; умреше ли, щях да се окажа измамена. Хората вземаха различни страни в спора, но аз купих козата.

Гейл предложи да я носи. Мисля, че искаше да види реакцията на Прим също толкова, колкото и аз. В миг на пълно умопомрачение купих розова панделка и я завързах около врата на козата. После забързахме обратно към моята къща.

Трябваше да видите как реагира Прим, когато влязохме с козата. Спомнете си, че това е същото момиче, което се разплака, за да спаси онзи ужасен стар котарак, така нареченото Жълтурче. Беше толкова развълнувана, че започна да плаче и да се смее едновременно. Майка ми не беше толкова убедена, когато видя раната, но двете се захванаха да я лекуват, счукаха билки и прилъгаха животното да пие отвари.

— Също като теб — казва Пийта. Почти бях забравила за присъствието му.

— О, не, Пийта. Те правят истинска магия. Козата не можеше да умре, дори да се беше опитала — казвам. Но после си прехапвам езика, защото осъзнавам как ще прозвучи това на Пийта, който умира в неумелите ми ръце.

— Не се тревожи. Аз не правя опити да умра — пошегува се той. — Довърши историята.

— Е, това е всичко. Само си спомням, че онази нощ Прим настоя да спи заедно с Лейди на едно одеяло до огъня. И точно преди да се унесат в сън, козата я близна по бузата, сякаш я целуваше за лека нощ или нещо такова — казвам. — Вече беше луда по нея.

— Още ли беше с розовата панделка? — пита той.

— Май да — казвам. — Защо?

— Мъча се да си я представя — казва той замислено. — Разбирам защо си била щастлива през онзи ден.

— Е, знаех, че тази коза ще се окаже малка златна мина — казвам.

— Да, това имах предвид, а не трайната радост, която си подарила на сестра си — на сестра си, която обичаш толкова много, че зае мястото й по време на Жътвата — сухо казва Пийта.

— Тази коза наистина се изплати. Няколко пъти — казвам надменно.

— Е, не би посмяла да постъпи иначе, след като си й спасила живота — казва Пийта. — Имам намерение да направя същото.

— Наистина ли? Я пак повтори: колко ми струваше? — питам.

— Много неприятности. Не се тревожи. Ще си получиш всичко обратно — казва той.

— Говориш глупости — отговарям аз и докосвам челото му. Температурата продължава да се покачва. — Като че ли малко спадна.

Звукът на тръбите ме стряска. Скачам на крака и в миг се озовавам до отвора на пещерата, тъй като не искам да пропусна дори една сричка. Говори новият ми най-добър приятел, Клодиъс Темпълсмит, и, както очаквах, ни кани на пиршество. Е, добре, не сме толкова гладни и почти отклонявам предложението му с безразлично махване на ръка, когато той казва:

— Чакайте-чакайте. Някои от вас може би вече отказват поканата ми. Но това не е обикновено пиршество. Всеки от вас отчаяно се нуждае от нещо.

Аз наистина се нуждая отчаяно от нещо. Нещо, с което да излекувам крака на Пийта.

— Всеки от вас ще намери това нещо в раница, означена с номера на окръга му, призори при Рога на изобилието. Помислете си хубаво дали да откажете поканата. За някои от вас това ще бъде последният шанс — казва Клодиъс.

Няма нищо друго, само думите му, които увисват във въздуха. Скачам, но Пийта ме сграбчва отзад за рамото.

— Не — казва той. — Няма да рискуваш живота си заради мен.

— Кой е казал, че ще го рискувам? — казвам аз.

— Значи не се каниш да ходиш? — пита той.

— Разбира се, че не се каня. Имай ми малко вяра. Наистина ли мислиш, че ще се хвърля да се бия с Катон, Клоув и Треш? — успокоявам го аз и му помагам да си легне отново. — Ще ги оставя да се борят помежду си докрай, ще видим кой ще се появи в небето утре вечерта и оттам нататък ще разработим план.

— Изобщо не те бива да лъжеш, Катнис. Не знам как си оцеляла толкова дълго. — Той започва да ме имитира: — „Знаех, че тази коза ще се окаже една малка златна мина. Температурата ти като че ли малко спадна. Разбира се, че не се каня да отида“. — Той поклаща глава: — Никога не залагай на карти. Ще си изгубиш и последното пени — казва той.

Лицето ми почервенява от гняв:

— Добре, отивам, и ти не можеш да ме спреш!

— Мога да те последвам. Поне донякъде. Може и да не успея да стигна до Рога на изобилието, но се обзалагам, че ако крещя името ти, някой може да ме намери. И тогава със сигурност ще умра — казва той.