Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Знам какво означава „отравяне на кръвта“, Катнис — казва Пийта. — Въпреки че майка ми не е лечителка.

— Просто ще трябва да изкараш по-дълго от останалите, Пийта. В Капитола ще те излекуват, когато победим — казвам аз.

— Да, това е добър план — отговаря той. Чувствам обаче, че го казва най-вече заради мен.

— Трябва да ядеш. За да имаш сили. Ще ти направя супа — казвам.

— Недей да палиш огън. Не си струва.

— Ще видим — казвам. Тръгвам с тенджерата към потока и усещам колко ужасно горещо е. Мога да се закълна, че гейм-мейкърите постепенно увеличават температурата денем и рязко я понижават нощем. Камъните край потока парят и ми хрумва нещо. Може бе няма да се наложи да паля огън.

Избирам голям плосък камък по средата на пътя между потока и пещерата. Пълня тенджерата наполовина, пречиствам водата с йод, поставям я на пряка слънчева светлина и пускам в нея няколко нагорещени камъка, големи колкото яйца. Веднага ще си призная, че не съм голяма готвачка. Но тъй като готвенето на супа изисква главно да хвърлиш всичко в един съд и да чакаш, това е едно от по-сполучливите ми ястия. Накълцвам парче гъска, докато става почти на каша, и смачквам няколко корена, събрани от Ру. За щастие, и двете неща вече са били изпечени, затова в общи линии трябва само да се затоплят. Благодарение на слънцето и на камъните, след малко водата е топла. Слагам месото и корените, прибавям още горещи камъчета, и отивам да потърся нещо зелено за подправка. Не след дълго откривам див лук в подножието на няколко скали. Идеално. Нарязвам го много на ситно и го добавям в тенджерата, слагам горещи камъчета, затварям капака и оставям цялото нещо да се задуши.

Не забелязах наоколо много следи от дивеч, но не мога да оставя Пийта сам и да отида на лов, затова залагам половин дузина примки и се надявам да извадя късмет. Чудя се какво ли правят останалите трибути, как се справят сега, когато основният им източник на храна е взривен. Поне трима от тях — Катон, Клоув и Фоксфейс — разчитаха на него. Не и Треш, струва ми се. Мисля, че и той като Ру знае как да се изхранва от земята. Дали се карат помежду си? Дали ни търсят? Може би някой вече е открил къде се намираме и просто чака подходящия момент да ни нападне. При тази мисъл тръгвам обратно към пещерата.

Пийта се е проснал на спалния чувал в сянката на скалите. При вида ми леко се оживява, но е ясно, че се чувства зле. Слагам хладни компреси на главата му, но те се стоплят почти веднага при допира с кожата му.

— Искаш ли нещо? — питам го.

— Не — казва той. — Благодаря. Чакай, всъщност искам. Разкажи ми някаква история.

— История ли? За какво? — питам аз. Не ме бива много да разказвам. Малко като с пеенето е. Но понякога Прим успява да ме придума да й разкажа някоя история.

— Нещо весело. Разкажи ми за най-щастливия ден, който си спомняш — казва Пийта.

От устата ми излиза нещо средно между въздишка и раздразнено сумтене. Весела история? Това изисква много повече усилия, отколкото супата. Мъча се да извикам в ума си някакви хубави спомени. В повечето от тях двамата с Гейл ловуваме в гората, но имам чувството, че те няма особено да допаднат нито на Пийта, нито на публиката. Значи остава Прим.

— Някога разказвала ли съм ти как намерих козата на Прим? — питам аз. Пийта поклаща глава и ме поглежда с очакване. Така че започвам. Но внимателно. Защото думите ми се предават из цял Панем. И макар че хората несъмнено ще съберат две и две и ще се сетят, че бракониерствам, не искам да навредя на Гейл, на Мазната Сае или на месарката, нито дори на миротворците у дома, които са мои клиенти, като оповестя публично, че и те нарушават закона.

Ето истинската история за това как се сдобих с парите за Лейди, козата на Прим. Беше петък вечер, денят преди десетия рожден ден на Прим в края на май. Щом свършихме училище, с Гейл тръгнахме към гората, защото исках да уловя повече дивеч и да го разменя за подарък на Прим. Да кажем, плат за нова рокля или четка за коса. В примките ни се беше хванал доста дивеч, а гората беше пълна с апетитно зелени растения, но това всъщност не беше повече от обичайния ни улов в петък вечер. Когато тръгнахме обратно, бях разочарована, макар Гейл да каза, че утре със сигурност ще се справим по-добре. Бяхме спрели да си отдъхнем за малко край един поток, когато го видяхме. Млад елен самец, вероятно на година, ако се съди по големината му. Разклонените му рога едва покарваха, все още малки и покрити с мек като кадифе мъх. Готвеше се да побегне, но не беше сигурен какво сме: хората му бяха непознати. Беше прекрасен.