Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Катнис — казва Пийта. Приближавам се до него и отмятам косата от очите му. — Благодаря, че ме намери.

— И ти щеше да ме намериш, ако можеше.

Челото му гори. Изглежда, че лекарството изобщо няма ефект. Изведнъж, съвсем неочаквано, се изплашвам, че ще умре.

— Да. Виж, ако не успея да се върна… — подхваща той.

— Да не чувам такива приказки. Не изцедих цялата тази гной ей-така, за нищо — казвам аз.

— Знам. Но просто в случай, че не успея… — той се опитва да продължи.

— Не, Пийта, дори не искам да го обсъждам — казвам аз и слагам пръсти върху устните му, за да го накарам да замълчи.

— Но аз… — настоява той.

Импулсивно се навеждам напред и го целувам, като прекъсвам думите му. Това вероятно и без друго отдавна трябваше да се случи, тъй като той е прав: предполага се, че сме лудо влюбени. За първи път целувам момче и предполагам, че би трябвало да ми направи известно впечатление, но единственото, което мога да отбележа, е колко неестествено горещи са устните му от треската. Отдръпвам се и го загръщам с крайчеца на спалния чувал.

— Няма да умреш. Забранявам. Ясно ли ти е?

— Ясно — прошепва той.

Излизам навън на хладния вечерен въздух точно когато парашутът плавно се спуска от небето. Пръстите ми бързо развързват връзката, с надеждата за някакво истинско лекарство, с което да излекувам крака на Пийта. Вместо това намирам съд с гореща супа.

Хеймич не би могъл да ми изпрати по-ясно послание. Една целувка се равнява на една тенджерка супа. Почти го чувам как се подсмихва злорадо. „Предполага се, че си влюбена, скъпа. Момчето умира. Дай ми някакъв материал за работа!“

И е прав. Ако искам да опазя Пийта жив, трябва да дам на публиката повече вълнуващ материал. Обречените влюбени, които отчаяно искат да се приберат заедно вкъщи. Две сърца, които бият като едно. Романтика.

Тъй като никога не съм била влюбена, това ще бъде истински проблем. Спомням си за родителите си. Как баща ми винаги й носеше подаръци от гората. Как грейваше лицето на майка ми, щом чуеше звука от ботушите му пред вратата. Как почти спря да живее, когато той умря.

— Пийта! — възкликвам, като се опитвам да докарам специалния тон, с който майка ми разговаряше единствено с татко. Той отново се е унесъл, но аз го събуждам с целувка, което, изглежда, го стряска. После се усмихва, сякаш ще е щастлив да си лежи вечно там, загледан в мен. Страшно го бива в тези изпълнения.

Вдигам тенджерката.

— Пийта, виж какво ти е изпратил Хеймич.

За да накарам Пийта да изяде супата, ми е нужен цял час увещания, молби, заплахи и, да, целувки, но най-накрая, глътка по глътка, той изпразва тенджерката. После го оставям да се унесе в сън и се погрижвам за себе си. Поглъщам лакомо вечерята си от гъска и корени, докато гледам в небето всекидневния репортаж за Игрите. Няма нови жертви. И все пак, двамата с Пийта предоставихме на публиката доста интересен ден. Надявам се, че гейм-мейкърите ще ни позволят да прекараме една спокойна нощ.

Автоматично се оглеждам наоколо за някое хубаво дърво, в чиито клони да се настаня, преди да осъзная, че с това е свършено. Поне за известно време. Не бих могла да оставя Пийта беззащитен на земята. Оставих последното му скривалище на брега на потока така, както беше — как можех да го скрия? — а се намираме само на някакви си петдесетина метра надолу по течението. Слагам очилата, приготвям оръжията си и се настанявам на пост.

Бързо застудява и скоро съм премръзнала до кости. Накрая се предавам и се пъхвам в спалния чувал при Пийта. Топло е като в пещ и аз с благодарност се сгушвам уютно, докато осъзнавам, че не е просто топло, а непоносимо горещо, защото чувалът отразява топлината на горящото му от температурата тяло. Пипвам челото му и установявам, че то е горещо и сухо. Не знам какво да правя. Да го оставя в чувала и да се надявам, че от изключително силната горещина температурата ще спадне? Да го измъкна и да се надявам, че нощният въздух ще го охлади? Накрая просто навлажнявам едно парче бинт и го слагам върху челото му. Изглежда недостатъчно, но се страхувам да предприема нещо по-драстично.

Прекарвам нощта полуседнала, полулегнала до Пийта, като мокря отново и отново компреса и се опитвам да не се замислям върху факта, че съюзявайки се с него, съм станала далеч по-уязвима, отколкото когато бях сама. Вече не мога да се крия в дърветата, през цялото време трябва да съм нащрек и съм с много болен човек, за когото трябва да се грижа. Но аз знаех, че е ранен. И все пак тръгнах да го търся. Налага се да се доверя на инстинкта, който ме тласкаше да го намеря.