Сюзан Колинс - Игрите на глада

Имам двете бутилки с вода и меха на Ру. Подпирам ги на камъните в потока, така че двата съда винаги да са пълни, докато с третия обливам тялото на Пийта. Най-после успявам да почистя калта дотолкова, че да намеря дрехите му. Внимателно отварям ципа на якето, разкопчавам копчетата на ризата и ги смъквам от тялото му. Фланелката е прилепнала към раните му и се налага да я срежа с ножа и да я намокря отново, за да я махна. Той е покрит със синини, по цялата ширина на гърдите има дълга рана от изгаряне и четири ужилвания от хрътоси, ако се брои и онова под ухото му. Но аз се чувствам малко по-добре. Поне с това мога да се справя. Решавам да се погрижа първо за горната част на тялото му, да облекча донякъде болката му, преди да се заема с раната на крака, която му е нанесъл Катон.

Тъй като ми се струва безсмислено да лекувам раните му, докато лежи в тази кална локва, успявам да го облегна на един камък. Той седи безропотно, докато аз отмивам цялата мръсотия от косата и тялото му. На слънчевата светлина кожата му е много бледа и той вече не изглежда силен и здрав. Трябва да извадя жилата от бучките, които са оставили ужилванията на хрътосите, при което той трепва, но в мига, когато налагам върху тях листата, въздъхва от облекчение. Докато се суши на слънцето, изпирам ризата и якето и ги разстилам върху скалите. После намазвам гърдите му с крема против изгаряне. Именно тогава забелязвам колко гореща е кожата му. Пластът кал и бутилките с вода са прикривали факта, че има висока температура. Преравям комплекта за първа помощ на момчето от Окръг 1 и откривам хапчета за сваляне на температура. Дори майка ми понякога купува такива хапчета, ако домашните й лекове се окажат безсилни.

— Глътни ги — казвам му и той покорно взема лекарството. — Сигурно си гладен.

— Не съм. Чудно — не ми се яде от дни — казва Пийта. И наистина когато му предлагам гъска, той сбърчва нос при вида й и отказва. Именно тогава разбирам колко е болен.

— Пийта, трябва да хапнеш нещо — настоявам.

— Веднага ще го повърна — отговаря той. Накрая успявам да го накарам да хапне няколко парченца сушена ябълка. — Благодаря. Много по-добре съм, наистина. Сега може ли да поспя, Катнис? — пита той.

— След малко — обещавам. — Първо трябва да погледна крака ти. — Като се опитвам да бъда възможно най-внимателна, свалям ботушите, чорапите, а после много бавно, сантиметър по сантиметър, изхлузвам панталоните. Виждам къде мечът на Катон е разкъсал плата над бедрото му, но това по никакъв начин не ме подготвя за гледката отдолу. За дълбоката възпалена рана, от която се процеждат кръв и гной. За отока на крака. И, най-лошото от всичко, за миризмата на разлагаща се плът.

Иска ми се да избягам. Да изчезна в гората, както в онзи ден, когато донесоха обгорения мъж в къщата ни. Когато отидох на лов и оставих майка ми и Прим да се погрижат за онова, пред което нямам нито умения, нито смелост да се изправя. Но тук няма друг освен мен. Опитвам се да си придам спокойния вид, който майка ми възприема, когато си има работа с особено тежки случаи.

— Доста ужасно, а? — казва Пийта. Наблюдава ме внимателно.

— Средна работа. — Свивам рамене, сякаш не е нищо особено. — Трябва да видиш някои от хората, които водят на майка ми от мините. — Въздържам се да кажа как обикновено изчезвам от къщи всеки път, когато тя лекува нещо по-сериозно от настинка. Като се замисля сега, не обичам да съм близо дори до кашлящи хора. — Първо трябва да я почистим добре.

Не съм свалила долните гащи на Пийта, защото не са в лошо състояние и не искам да ги дърпам над отеклото бедро, както и… добре де, може би се смущавам да го видя гол. Това е още нещо, типично за майка ми и Прим. На тях голотата изобщо не им прави впечатление, не ги смущава. По ирония на съдбата, точно в този момент от Игрите малката ми сестра щеше да е по-полезна на Пийта, отколкото съм аз. Бързо подпъхвам под него парчето найлон, за да мога да измия останалата част от тялото му. С всяка бутилка, която изливам върху него, раната изглежда все по-зле. Надолу тялото му е в относително добро състояние, има само едно ужилване от хрътос и няколко дребни изгаряния, с които се справям бързо. Но порезната рана на крака му… какво, за бога, мога да направя за нея?

— Защо не я оставим малко да се проветри, и после… — не довършвам изречението.

— И после ще я зашиеш? — казва Пийта. Изглежда почти обзет от съжаление към мен, сякаш знае колко съм объркана.

— Точно така — казвам. — Междувременно изяж това. — Слагам в ръката му няколко половинки сушена круша и нагазвам отново в потока, за да изпера останалите дрехи. След като ги просвам да се сушат, преглеждам съдържанието на комплекта за първа помощ. Доста елементарни неща. Бинтове, хапчета за температура, лекарство за успокоение на стомашни болки. Нищо от калибъра на това, което ще ми е нужно, за да лекувам Пийта.