Сюзан Колинс - Игрите на глада

В такъв случай остават Катон и момичето от Окръг 2, които сега със сигурност празнуват новото правило. Освен Пийта и мен, те са единствените оцелели, които печелят от него. Дали да бягам от тях сега, в случай, че са ме чули да викам Пийта по име? Не , казвам си, нека да дойдат. Нека дойдат с очилата си за нощно виждане и тежките си, тромави тела, които на всяка крачка чупят клони. Точно в обсега на стрелите ми. Но знам, че няма да го направят. Щом не се приближиха по светло, няма да рискуват нощем нещо, което може да се окаже нов капан. Когато дойдат, то ще е по тяхно собствено решение, не защото съм издала къде се намирам.

Стой си на мястото и поспи малко, Катнис , нареждам си аз, макар че ми се иска да потърся Пийта сега. Утре ще го намериш.

Успявам да заспя, но на сутринта проявявам допълнителна предпазливост — въпреки че професионалистите биха се поколебали да ме атакуват на дървото, те са напълно способни да ми устроят засада. Правя всичко необходимо, за да бъда напълно готова за деня — закусвам обилно, подреждам си раницата, проверявам оръжията си — преди да сляза. Но на земята всичко изглежда мирно и спокойно.

Днес ще трябва да бъда изключително внимателна. Професионалистите сигурно знаят, че се опитвам да открия Пийта. Нищо чудно да изчакат, докато го намеря, и тогава да нападнат. Ако той е толкова тежко ранен, колкото смята Катон, ще ми се наложи да защитавам и двама ни без чужда помощ. Но ако е толкова тежко ранен и омаломощен, как е успял да остане жив? И как, за бога, ще го намеря?

Опитвам се да си спомня нещо, казано някога от Пийта, което да ми подскаже къде се крие, но не се сещам за нищо. Затова се връщам към последния момент, когато го видях да искри на слънчевата светлина, докато ми крещеше да бягам. Тогава се появи Катон, с изваден меч. А след като съм се отдалечила, той е ранил Пийта. Но как е избягал Пийта? Може би се е оказал по-устойчив към отровата на хрътосите, отколкото Катон. Може би това е факторът, който му е позволил да се измъкне. Но и той беше ужилен. Колко далече би могъл да стигне, намушкан и пълен с отрова? И как е останал жив през всичките тези дни оттогава насам? Ако раната и ужилванията не са го убили, досега със сигурност би трябвало да е умрял от жажда.

И точно тогава за пръв път се досещам къде може да е. Той не би могъл да оцелее без вода. Знам това от първите си няколко дни тук. Трябва да се е скрил някъде близо до вода. Една възможност е езерото, но това ми изглежда неправдоподобно, тъй като е твърде близо до базовия лагер на професионалистите. Има и няколко езерца, захранвани от пролетните води. Но там човек наистина би бил невероятно лесна мишена. Остава потокът. Потокът, който извира близо до нашия лагер с Ру, влива се в езерото и продължава надолу. Ако се придържа към потока, може да сменя местоположението си и винаги да е близо до вода. Може да върви по коритото и да заличава следите си. Може дори да успее да хване една-две риби.

Е, във всеки случай това е подходящо място, откъдето да започна търсенето.

За да объркам враговете си, запалвам огън с много сурови дърва. Надявам се, че дори да помислят това за трик, с който искам да ги заблудя, ще решат, че се крия някъде близо до огъня. Докато в действителност аз ще съм тръгнала да търся Пийта.

Слънцето почти веднага разсейва утринната мъгла и не оставя съмнение, че денят ще бъде по-горещ от обикновено. Водата приятно разхлажда босите ми крака, докато вървя надолу по течението. Изкушавам се по пътя да викам Пийта по име, но решавам да не го правя. Ще трябва да го намеря с очите си и единственото си здраво ухо, в противен случай ще трябва той да ме намери. Но той сигурно знае, че ще го търся, нали така? Едва ли има толкова ниско мнение за мен, та да мисли, че ще пренебрегна новото правило и ще действам сама. Би ли помислил това? Той е много трудно предсказуем, което би било интересно при други обстоятелства, но в момента представлява само допълнителна пречка.

Не ми трябва много време да стигна до мястото, където се отклоних, за да отида в лагера на професионалистите. Няма и следа от Пийта, но това не ме изненадва. След нападението на хрътосите три пъти пребродих този участък. Ако той беше наблизо, със сигурност щях да забележа нещо. Потокът започва да лъкатуши наляво и навлиза в една част от гората, която не ми е позната. Кални брегове, покрити с преплетени водни растения, водят към големи камъни, които стават все по-големи, докато накрая започвам да се чувствам като хваната в капан. Сега вече няма да е лесно да избягам от потока. И да отблъсна нападението на Катон или Треш, докато се катеря по този каменист терен. Всъщност точно когато съм почти убедена, че съм на съвсем погрешен път и че едно ранено момче не би било в състояние да маневрира по този поток, да влиза и да се отдалечава от него, виждам кървавата следа, спускаща се надолу по един каменен блок. Тя вече отдавна е засъхнала, но размазаните линии, простиращи се от единия до другия край, подсказват, че някой — който може би не е имал пълен контрол над умствените си способности — се е опитал да я изтрие.