Сюзан Колинс - Игрите на глада

Но после си спомням за безжизненото тяло на Ру и успявам да прогоня момчето от съзнанието си. Поне засега.

Днешният ден е протекъл спокойно, без особени събития, ако се съди по небето. Няма загинали. Питам се колко ли време имаме, преди следващата катастрофа да ни принуди да се съберем отново. Ако ще е тази вечер, искам първо да поспя. Покривам здравото си ухо, за да заглуша звуците на химна, но после чувам тръбите, надигам се, сядам и поглеждам нагоре в нетърпеливо очакване.

През повечето време единствената връзка с външния свят, която трибутите имат извън арената, е обявяването на броя на загиналите всяка вечер. Но понякога се разнася тръбен зов, последван от съобщение. Обикновено то е покана за пиршество. Когато храната не достига, гейм-мейкърите устройват банкет за играчите на някое място, известно на всички, например при Рога на изобилието, като стимул да се съберат и да се бият. Понякога има угощение, а понякога няма нищо освен самун стар хляб, за който трибутите да се състезават. Не бих отишла заради храната, но това може да е идеален момент да ликвидирам няколко състезатели.

Отгоре прогърмява гласът на Клодиъс Темпълсмит, който поздравява нас, шестимата живи играчи. Но не ни кани на пиршество. Казва нещо много объркващо. Направена е промяна в правилата на Игрите. Промяна в правилата! Това само по себе си е главозамайващо, тъй като всъщност не може да се говори за никакви правила, освен първоначалното изискване да останеш в кръга шейсет секунди, и негласната забрана да се изяждаме помежду си. Според новото правило, и двамата трибути от един и същи окръг ще бъдат обявени за победители, ако са последните двама, останали живи. Клодиъс прави пауза, сякаш знае, че не схващаме казаното, и повтаря отново промяната.

Бавно осъзнавам значението на новината. Тази година победители могат да станат двама трибути. Ако са от един и същи окръг. И двамата могат да оживеят. Ние двамата можем да оживеем.

Преди да успея да се спра, извиквам името на Пийта.

Слагам ръце на устата си, но звукът вече е излязъл. Небето почернява и чувам как запява жабешки хор. Глупачка! — казвам си аз. Що за глупава постъпка! Замръзвам на място и очаквам да ме нападнат от всички страни. После си спомням, че не е останал почти никой.

Пийта, който е ранен, сега е мой съюзник. Каквито и съмнения да съм имала по отношение на него, те се разсейват, защото сега, ако някой от двама ни отнеме живота на другия, ще бъде истински презрян парий, когато се върне в Окръг 12. Всъщност, знам, че ако бях зрител, щях да намразя всеки трибут, който не се съюзи веднага с човека от своя окръг. Още повече, че има смисъл да се защитаваме един друг. А в моя случай — тъй като съм от двойката обречени влюбени на Окръг 12 — това е абсолютно необходимо, ако искам помощта на съчувстващи ми спонсори.

Обречените влюбени… Пийта сигурно е играл тази роля през цялото време. Защо иначе гейм-мейкърите биха направили тази безпрецедентна промяна в правилата? Поради факта, че и двамата се стремим към победата, нашият „романс“ трябва да е допаднал толкова много на публиката, че да го обрекат на такъв трагичен край, би изложило на риск успеха на Игрите. Не и благодарение на мен. Единственото, което направих, беше да се постарая да не убивам Пийта. Не знам какво е направил той на арената, но сигурно е убедил публиката, че целта му е била да ме опази жива. Това, че поклати глава и ме възпря да хукна към Рога на изобилието. Това, че се сби с Катон, за да ми позволи да избягам. Дори съюзяването му с професионалистите вероятно е имало за цел да ме предпази. Оказва се, че Пийта никога не е представлявал опасност за мен.

При тази мисъл се усмихвам. Отпускам ръце и вдигам лице към лунната светлина, за да е сигурно, че камерите ще го уловят.

И така, от кого остана да се страхувам? Фоксфейс? Момчето-трибут от нейния окръг е мъртво. Тя действа сама, нощем. И стратегията й е да бяга и да се изплъзва, а не да напада. Наистина не вярвам, че, дори и да е чула гласа ми, ще направи нещо друго, освен да се надява някой друг да ме убие.

После Треш. Добре, той определено представлява заплаха. Но не съм го виждала нито веднъж, откакто започнаха Игрите. Спомням си как се разтревожи Фоксфейс, когато чу шум на мястото на експлозията. Но не се обърна към гората: обърна се към пространството, което се намира от другата страна на гората, каквото и да има там. Към онзи участък от арената, който се спуска в… не знам в какво. Почти сигурна съм, че онзи, от когото бягаше, беше Треш, и че това е негов район. Той никога няма да ме чуе оттам, а дори и да ме чуе, намирам се твърде високо, за да може да ме стигне някой с неговия ръст.