Сюзан Колинс - Игрите на глада

Последните думи едва се чуват:

Всичко е неподвижно и тихо. После, сякаш ги води неземна сила, сойките-присмехулки подемат песента ми.

За миг оставам да седя там и гледам как сълзите ми капят по лицето й. Оръдието, известяващо смъртта на Ру, гръмва. Навеждам се напред и притискам устни към слепоочието й. Бавно, сякаш за да не я събудя, полагам главата й на земята и пускам ръката й.

Сега те ще искат да се махна оттам. За да могат да приберат телата. А и няма за какво да оставам. Преобръщам момчето от Окръг 1 по лице, вземам раницата му и прибирам стрелата, сложила край на живота му. Отрязвам също и раницата на Ру от гърба й, защото знам, че тя би искала да я взема, но оставям забитото в стомаха й копие. Оръжията, които останат в телата, се отнасят с ховъркрафта. Не ме бива да си служа с копие, така че колкото по-скоро изчезне от арената, толкова по-добре.

Не мога да откъсна очи от Ру — изглежда още по-дребна, като животинче, свито на кълбо в гнездо от мрежа. Нямам сили да я оставя така — знам, че вече не я боли, но има толкова беззащитен вид. Да мразя момчето от Окръг 1, което в смъртта си изглежда не по-малко беззащитно, ми се струва неподходящо. Хората от Капитола са тези, които мразя, задето причиняват това на всички ни.

В главата ми звучи гласът на Гейл. Яростните му думи срещу Капитола вече не ми се струват безсмислени, вече не могат да бъдат пренебрегвани. Смъртта на Ру ме застави да се изправя очи в очи със собствената си непримиримост срещу жестокостта, срещу несправедливостта, която те ни налагат. Но тук, дори още по-силно, отколкото у дома, разбирам колко съм безсилна. Няма начин да си отмъстя на Капитола. А може би има?

Тогава си спомням думите, които Пийта каза на покрива: „Само че все ми се иска да можех да измисля начин да… да покажа на онези от Капитола, че не ме притежават. Че съм нещо повече от обикновена пионка в техните Игри“. И за пръв път разбирам какво има предвид.

Искам да направя нещо, още тук, още сега, за да ги засрамя, да ги накарам да отговарят за постъпките си, да покажа на Капитола, че каквото и да правят или да ни принуждават да правим, има една частица от всеки трибут, която не могат да притежават. Че Ру е била нещо повече от обикновена пионка в техните Игри. И че същото важи и за мен.

На няколко крачки навътре в гората намирам полянка с диви цветя. Възможно е и да са някакъв вид плевели, но имат цветчета в красиви нюанси на виолетовото, жълтото и бялото. Набирам цял букет и се връщам при Ру. Бавно, цвете по цвете, украсявам тялото й. Покривам грозната рана. Подреждам ги във венец около лицето й. Втъквам в косите й ярки цветове.

Няма как да не го покажат. Може и да предпочетат нещо друго в този момент, но ще трябва да насочат камерите си обратно тук, когато прибират телата, и тогава всички ще я видят и ще разберат, че съм го направила аз. Отстъпвам назад и поглеждам за последен път Ру. В крайна сметка тя наистина прилича на заспала в тази ливада.

— Довиждане, Ру — прошепвам. Притискам към устните трите пръста на лявата си ръка и ги протягам в нейната посока. После се отдалечавам, без да поглеждам назад.

Птиците са замлъкнали. Някъде една сойка-присмехулка надава предупредителното изсвирване, което предшества появата на ховъркрафта. Не знам как разбира. Сигурно чува неща, които хората не могат да чуят. Спирам за миг и очите ми се насочват към онова, което предстои, а не онова, което става зад мен. После птиците отново подемат песента си и знам, че нея вече я няма.

Друга сойка-присмехулка, млада, ако се съди от вида й, кацва на един клон пред мен и бурно подхваща мелодията на Ру. Моята песен и ховъркрафтът са й били твърде сложни, за да ги запомни, и все пак е научила няколкото ноти. Онези, които означават, че тя е в безопасност.

— Тя е добре, тя е в безопасност — казвам аз, докато минавам под клона, на който е кацнала птицата. — Вече не трябва да се тревожим за нея. — Тя е добре, тя е в безопасност.

Не знам накъде да тръгна. Краткото усещане, че съм си у дома, което изпитах през онази нощ с Ру, е изчезнало. Краката ми ме носят безцелно ту в една, ту в друга посока до залез-слънце. Не се страхувам, дори не съм нащрек. Което ме превръща в лесна мишена. Само дето съм готова да убия всеки срещнат на място. Без емоции и без да ми трепне ръката. Омразата ми към Капитола ни най-малко не е намалила омразата към противниците ми. Особено към професионалистите. Поне тях мога да накарам да си платят за смъртта на Ру.