Сюзан Колинс - Игрите на глада

Ще отида да видя какво е то.

Истинско облекчение е да върша нещо, след като прекарах цял следобед в бездействие. Промъквам се безшумно през сенките, така че да ме крият. Не забелязвам нищо подозрително. Няма следи от борба, игличките по земята не са изпомачкани или стъпкани. В същия миг чувам нещо. Налага се да наклоня глава, за да съм сигурна, но го чувам пак — мелодията от четири ноти на Ру, изпята от сойка-присмехулка. Онази, която означава, че тя е добре.

Усмихвам се широко и се отправям в посока на птицата. Друга, съвсем малко по-напред, подема кратката мелодия. Ру им е пяла, и то скоро. Иначе щяха да са запомнили някоя друга песен. Вдигам поглед към дърветата и се взирам за следи от нея. Преглъщам и тихо изпявам сигнала в отговор, с надежда да разбере, че е безопасно да дойде при мен. Една сойка-присмехулка повтаря мелодията. И точно тогава чувам писъка.

Това е писък на дете, писък на малко момиче: на арената няма никой друг, способен да издаде този звук, освен Ру. Втурвам се натам със съзнанието, че това сигурно е капан и тримата професионалисти се готвят да ме нападнат, но не мога да се спра. Разнася се нов пронизителен писък, този път името ми:

— Катнис! Катнис!

— Ру! — извиквам в отговор, за да знае, че съм наблизо. Така че и те да знаят, че съм наблизо. Надявам се, че момичето, което ги атакува с хрътоси и получи необяснимата за тях оценка „единайсет“, ще е достатъчно, за да отвлече вниманието им от нея. — Ру, идвам!

Излизам на поляната и я виждам на земята, безнадеждно оплетена в мрежа. Едва има време да провре ръка през бримките и да изрече името ми, преди копието да прониже тялото й.

Момчето от Окръг 1 умира, преди да успее да издърпа копието. Моята стрела се забива дълбоко в средата на врата му. Той пада на колене и съкращава наполовина краткия остатък от живота си, като изтръгва стрелата и се удавя в собствената си кръв. Презаредила съм и насочвам лъка ту на една, ту на друга страна, като в същото време крещя на Ру:

— Има ли още? Има ли още?

Налага се тя да каже „не“ няколко пъти, за да я чуя.

Ру се е обърнала на една страна, тялото й се е увило около копието. Изблъсквам момчето от нея, измъквам ножа си и я освобождавам от мрежата. Само с един поглед към раната разбирам, че е далеч отвъд възможностите ми да я излекувам. Отвъд чиито и да било възможности. Копието се е забило в корема й чак до дръжката. Прикляквам пред нея и безпомощно се взирам в забитото оръжие. Безсмислено е да й говоря утешителни думи, да й казвам, че ще се оправи. Тя не е глупачка. Ръката й се пресяга и аз се вкопчвам в нея като в спасително въже. Сякаш не умира Ру, а аз.

— Взриви ли храната? — прошепва тя.

— До последното късче — казвам.

— Ти трябва да победиш — казва тя.

— Ще го направя. Сега ще победя и заради двете ни — обещавам аз. Чувам оръдие и вдигам поглед. Трябва да е за момчето от Окръг 1.

— Не ме оставяй. — Ру стисва по-силно ръката ми.

— Разбира се, че няма. Няма да мръдна оттук — казвам. Приближавам се по-плътно до нея и придърпвам главата й на скута си. Нежно отмятам тъмната, гъста коса и я приглаждам назад.

— Пей — казва тя, но едва успявам да доловя думата.

Да пея ли? , мисля си аз. Какво да пея? Наистина знам няколко песни. Ако искате вярвайте, но някога и в моята къща звучеше музика. Пееше се и аз участвах в това пеене. Баща ми ме увличаше със забележителния си глас — но почти не съм пяла, откакто той умря. Освен когато Прим е много болна. Тогава й пея същите песни, които обичаше като бебе.

Да пея. Сълзите давят гърлото ми, прегракнала съм от пушека и умората. Но ако това е последната молба на Прим, искам да кажа, на Ру, трябва поне да опитам. Идва ми на ум простичка люлчина песен, с която приспиваме плачливи, гладни бебета. Мисля, че е стара, много стара. Отдавна се пее из нашите хълмисти земи. Както казва учителят ми по музика, „планински полъх“. Но думите са нежни и успокояващи, те обещават, че утрешният ден ще бъде изпълнен с повече надежда от този ужасен момент, който наричаме „днес“.

Леко покашлям, преглъщам с усилие и запявам:

Очите на Ру са затворени. Гърдите й се движат, но едва-едва. Гърлото ми пуска на воля сълзите и те обливат лицето ми. Но трябва да довърша песента заради нея: