Сюзан Колинс - Игрите на глада

Къде ли е малката ми съюзничка? Дали е успяла да се върне до мястото на срещата? Дали се тревожи за мен? Поне небето показа, че и двете сме живи.

Преброявам на пръсти оцелелите трибути. Момчето от Окръг 1, двамата от Втори, Фоксфейс, двамата от 11 и 12 окръг. Само осем. Залаганията сигурно вече наистина стават разгорещени в Капитола. Сега ще правят специални предавания за нас. Вероятно ще интервюират приятелите и семействата ни. Отдавна не се е случвало трибут от Окръг 12 да стигне до челната осмица. А сега сме и двамата. Макар че, ако се съди по думите на Катон, Пийта е на път да отпадне. Не че Катон е най-надеждният източник на информация. Кой току-що загуби всичките си запаси?

Седемдесет и четвъртите Игри на глада започват, Катон , мисля си аз. Започват наистина.

Излиза студен вятър. Посягам за спалния чувал, но се сещам, че го оставих на Ру. Имах намерение да си намеря нов, но заради мините и всичко останало забравих. Започвам да треперя. Тъй като и без друго идеята да преспя в клоните на някое дърво не е особено разумна, издълбавам дупка под храстите и се покривам с листа и борови иглички. Въпреки това замръзвам. Завивам се с найлона и поставям раницата си така, че да ми пази завет. Става ми малко по-топло. Започвам да изпитвам по-голямо съчувствие към момичето от Окръг 8, което запали огъня през онази първа нощ. Само че сега аз съм тази, която трябва да стиска зъби и да издържи до сутринта. Още листа, още борови иглички. Пъхам ръцете си в якето и вдигам коленете си към гърдите. Някак успявам да се унеса в сън.

Когато отварям очи, светът ми се струва леко накъсан и ми трябва минута да осъзная, че слънцето вече се издигнало доста високо в небето и виждам всичко двойно заради очилата. Надигам се, сядам, свалям ги, чувам смях някъде близо до езерото и застивам. Смехът е изопачен, но фактът, че изобщо го чувам, означава, че сигурно си възвръщам слуха. Да, отново мога да чувам с дясното ухо, макар че още пищи. Колкото до лявото, е, поне вече не кърви.

Страхувам се, че професионалистите са се върнали и ще остана тук в капан за неопределено време. Надничам през храстите. Не, това е Фоксфейс, която стои сред останките на пирамидата и се смее. Тя е по-умна от професионалистите и успява да намери в пепелищата няколко полезни предмета. Метален съд. Острие от нож. Чудя се от какво е толкова развеселена, докато не осъзнавам, че след като запасите на професионалистите са унищожени, тя всъщност има шанс. Също като нас, останалите. Минава ми през ума да се разкрия и да я вербувам като втори съюзник срещу онази глутница. Но изключвам този вариант. В лукавата й усмивка има нещо, от което съм сигурна, че сприятеляването с нея в крайна сметка ще ми донесе нож в гърба. В този ред на мисли, може би сега е отличен момент да я застрелям. Но тя е чула нещо — не мен, защото се обръща в обратна посока, към мястото, откъдето е дошъл звукът, и побягва към гората. Чакам. Никой и нищо не се появява. Но щом Фоксфейс е решила, че е опасно, може би и на мен ми е време да се махам оттук. Освен това, горя от нетърпение да разкажа на Ру за пирамидата.

Тъй като нямам представа къде са професионалистите, обратният път покрай потока изглежда най-доброто решение. Бързам, със зареден лък в едната ръка и с парче студено месо от дива гъска в другата, защото сега умирам от глад, и то не за листата и къпините, а за мазнините и белтъците в месото. Успявам да стигна до потока без проблеми. Там веднага напълвам пак бутилката си с вода и се изкъпвам, като внимавам особено с пострадалото ухо. После тръгвам по хълма, като използвам потока за ориентир. В един момент откривам отпечатъци от ботуши в калта покрай брега. Професионалистите са били тук, но не за дълго. Отпечатъците от стъпки са дълбоки, защото са оставени в мека кал, но сега горещото слънце почти ги е изсушило. Самата аз не внимавам достатъчно по отношение на собствените си следи, като разчитам, че леката ми походка и боровите иглички ще ги скрият. Сега си събувам ботушите и чорапите и тръгвам боса нагоре по коритото на потока.

Прохладната вода освежава тялото и духа ми. Пронизвам две риби — лесна плячка в този бавно течащ поток, — и изяждам едната сурова, въпреки че току-що съм изяла парче гъска. Втората ще запазя за Ру.

Постепенно, неусетно, пищенето в дясното ми ухо намалява и накрая изчезва напълно. Улавям се, че периодично човъркам лявото си ухо, като се опитвам да почистя онова, което убива способността му да долавя звуците. Не мога да привикна към глухотата в ухото. Чувствам се неуверена и беззащитна отляво. Дори сляпа. Непрекъснато обръщам глава към наранената страна, докато дясното ми ухо се опитва да компенсира за стената от безмълвие там, където вчера имаше постоянен поток от информация. Колкото повече време минава, толкова по-малка става надеждата, че слухът ми ще се възстанови.