Сюзан Колинс - Игрите на глада

Е, браво на момчето от Окръг 3, задето ги изигра, но какво да правя аз сега? Очевидно не мога просто така да се разходя из минираното поле, без да хвръкна във въздуха. Колкото до изстрелването на горяща стрела, това е още по-смехотворно. Мините се задействат при натиск. И не е нужно да е особено силен. Една година едно момиче изпусна отличителния знак на окръга си — малка дървена топка, докато стоеше върху металната плоча, и буквално трябваше да изстържат от земята парчетата от тялото й.

Разполагам с доста добро оръжие. Може да успея да запратя няколко камъка там вътре и да задействам… колко? Една мина? Това може да предизвика верижна реакция. Може ли наистина? Дали момчето от Окръг 3 е разположило мините така, че само една мина да не е достатъчна, за да задейства останалите? По този начин запасите са защитени, но смъртта на нашественика е сигурна. Дори да взривя само една мина, със сигурност ще подтикна професионалистите отново да тръгнат по следите ми. А и във всеки случай, какво си въобразявам? Налице е онази мрежа, явно опъната с цел да отклони всяко подобно нападение. Освен това, необходимо е да запратя трийсетина камъка едновременно там вътре, за да задействам голяма верижна реакция, ако искам да унищожа всичко наведнъж.

Поглеждам назад към гората. Димът от втория огън на Ру се издига към небето. Досега професионалистите вероятно вече са започнали да подозират някаква хитрост. Времето изтича.

Има решение: знам, че има, но трябва да се съсредоточа. Взирам се в пирамидата, в кошчетата, в щайгите, прекалено тежки, за да ги съборя със стрела. Може би в някоя от тях има готварско олио. Пак се връщам на идеята за горящата стрела, когато осъзнавам, че накрая мога да изгубя всичките си дванайсет стрели и пак да не улуча точно някой съд с олио, тъй като ще действам само по догадки. Сериозно обмислям и идеята да повторя изкачването на Фоксфейс до пирамидата, с надеждата да намеря ново средство за унищожение, когато погледът ми случайно попада върху чувала с ябълки. Мога да разкъсам въжето с един изстрел: нима не постигнах поне това в Тренировъчния център? Чувалът е голям, но въпреки това може би ще предизвика само една експлозия. Ако можех да освободя самите ябълки…

Знам какво да направя. Влизам в обхват и си определям три стрели, за да изпълня задачата. Заемам внимателно поза за стрелба, изключвам от съзнанието си останалия свят и методично се прицелвам. Първата стрела разкъсва чувала отстрани, близо до най-горния край и оставя процеп в зеблото. Втората разширява процепа до зееща дупка. Виждам как, когато изпращам третата стрела, първата ябълка се накланя, докосва разкъсания край на чувала и се търкулва през процепа.

За миг всичко изглежда застинало във времето. После ябълките се разпиляват на земята и взривната вълна ме отхвърля назад.

Срещата с твърдата пръст изкарва въздуха от дробовете ми. Раницата не смекчава особено удара. За щастие колчанът е попаднал в свивката на ръката ми, като е предпазил и себе си, и рамото ми, и все още здраво стискам лъка. Земята се тресе от експлозии. Не ги чувам. В момента не чувам нищо. Но ябълките трябва да са задействали достатъчно мини, а отломките са активирали другите. Успявам да прикрия лицето си с ръце, докато около мен се сипят отломки, някои — горящи. Въздухът се изпълва с лютив дим — това не е най-доброто лекарство за човек, който се опитва да си възвърне способността да диша.

След около минута земята престава да вибрира. Лягам на една страна и си позволявам за миг да се порадвам на вида на тлеещата развалина, която неотдавна беше пирамида. Няма вероятност професионалистите да извадят нещо отвътре.

Трябва бързо да се измъкна , мисля си аз. Те ще дойдат право тук. Но щом се изправям на крака, си давам сметка, че бягството няма да е толкова проста работа. Замаяна съм. И това не е обикновеното замайване, от което се олюляваш леко, а такова, от което дърветата се въртят около теб и земята се движи на вълни под краката ти. Правя няколко крачки, но накрая се озовавам на четири крака. Изчаквам няколко минути замайването да отмине, но то не отминава.

Обзема ме паника. Не мога да остана тук. Изключително важно е да избягам. Но не мога нито да вървя, нито да чувам. Притискам ръка към лявото си ухо — онова, което беше обърнато към взрива — и когато я отдръпвам, на нея има кръв. Дали съм оглушала от експлозията? Тази мисъл ме плаши. Като ловец разчитам на ушите си не по-малко, отколкото на очите си, понякога дори повече. Но не мога да позволя страхът ми да проличи. Категорично, абсолютно сигурно е, че в момента ме показват на живо на всеки телевизионен екран в Панем.