Сюзан Колинс - Игрите на глада

Щом стигам до потока, тръгвам надолу покрай него към първото място, което си избрах след нападението на хрътосите. Трябва обаче да съм предпазлива, докато се движа покрай водата, защото откривам, че мислите ми са заети с въпроси, на които засега нямам отговор, и повечето са свързани с Пийта. Оръдието, което гръмна рано тази сутрин, сигнал за неговата смърт ли беше? Ако е така, как е умрял? Убит от някой професионален трибут? И дали е било за отмъщение, че ме е оставил жива? Отново се мъча да си спомня онзи момент над тялото на Глимър, когато той се втурна през дърветата. Но дори само фактът, че тялото му искреше, сякаш беше покрито с роса, ме кара да се съмнявам във всичко случило се.

Вчера сигурно съм се придвижвала много бавно, защото само за няколко часа стигам до плиткия участък, където се къпах. Спирам, за да допълня запаса от вода и да покрия раницата с още един слой кал. Тя като че ли непрекъснато си възвръща оранжевия цвят, независимо колко пъти я мажа.

Близостта с лагера на професионалистите изостря сетивата ми и колкото повече се приближавам, толкова по-предпазлива ставам. Често спирам и се ослушвам за необичайни звуци, с готова стрела в тетивата на лъка. Не виждам никакви други трибути, но наистина забелязвам някои неща, които спомена Ру. Сладки къпини. Храст с листата, които излекуваха ужилванията ми. Гроздове от гнезда на хрътоси близо до дървото, в чиито клони бях хваната като в капан. А тук-там за миг се мярка черно-бяло крило на сойка-присмехулка в листата високо над главата ми.

Когато стигам до дървото с изоставеното гнездо в подножието му, спирам за миг, за да събера смелост. Ру ми даде точни указания как да стигна оттук до най-доброто място за наблюдение близо до езерото. Помни , казвам си. Сега ловецът си ти, а не те. Стискам по-здраво лъка си и продължавам напред. Стигам до горичката, за която ми каза Ру, и отново трябва да отбележа колко е умна и находчива. Намирам се в самия край на гората, но ниската растителност е толкова гъста, че мога лесно да наблюдавам лагера на професионалистите, без да ме забележат. Между нас се простира обширната равнина, където започнаха Игрите.

Виждам четирима трибути. Момчето от Окръг 1, Катон и момичето от Окръг 2, и мършаво момче с пепелява на цвят кожа, което трябва да е от Окръг 3. През цялото време, което прекарахме в Столицата, не ми направи почти никакво впечатление. Не си спомням почти нищо за него — нито костюма, нито оценката от обучението, нито интервюто му. Дори сега, докато седи там и премята из пръстите си някаква пластмасова кутия, е лесно да го пренебрегнеш в присъствието на едрите му и властни другари. Сигурно имат някаква полза от него, иначе едва ли биха го оставили жив. И все пак това, че го виждам, само допълва несигурността ми по въпроса защо професионалистите са го оставили да пази, защо изобщо са го оставили жив.

И четиримата, изглежда, още се възстановяват от нападението на хрътосите. Дори оттук виждам големите отоци по телата им. Сигурно не са проявили достатъчно разум да измъкнат жилата или, ако са го направили, не са знаели за листата, които лекуват тези ужилвания. Очевидно лекарствата, които са намерили в Рога на изобилието, каквито и да са били те, не са имали ефект.

Рогът на изобилието стои в първоначалното си положение, но вътрешността му е напълно опразнена. Повечето провизии, прибрани в сандъци, чували от зебло и пластмасови каси, са грижливо подредени под формата на пирамида, която ми се струва съмнително отдалечена от лагера. Други са пръснати около пирамидата — почти така, както бяха пръснати около Рога на изобилието в началото на Игрите. Над пирамидата е опъната мрежа, единствената полза от която е да я предпазва от птиците.

Цялата постановка е напълно озадачаваща — отдалечеността, мрежата и присъствието на момчето от Окръг 3. Едно е сигурно: да унищожа тези провизии няма да е толкова лесно, колкото изглежда. Тук действа някакъв друг фактор, и по-добре да почакам, докато разбера какъв е. Сигурно около пирамидата е заложен някакъв капан. Може би има скрити ями, падащи мрежи, конец, който, ако бъде прекъснат, изпраща в сърцето ти смъртоносна стрела. Наистина, възможностите са безкрайни.

Докато размишлявам върху вариантите, с които разполагам, чувам как Катон изкрещява. Той сочи към гората, далеч зад мен, и без да се обръщам, знам, че Ру е запалила първия огън. Погрижихме се да съберем достатъчно сурови дърва, така че пушекът да се вижда отдалече. Професионалистите веднага започват да се въоръжават.