Сюзан Колинс - Игрите на глада

Оглеждам непознатия плод на дланта си — прилича на къпина.

— Сигурна ли си, че не са отровни?

— О, да, растат в нашия край. Ям ги от дни — казва тя, като пъха цяла шепа в устата си. Предпазливо захапвам една — не отстъпва по вкус на нашите къпини. Започвам все повече да се радвам, че взех Ру за съюзник. Разпределяме запасите си, така че ако се разделим, и двете да разполагаме с храна за няколко дни. Освен храната Ру има малък кожен мех за вода, собственоръчно изработена прашка и допълнителен чифт чорапи. Има и остро парче камък, което използва като нож.

— Знам, че не е много — казва тя смутено, — но трябваше бързо да се махна от Рога на изобилието.

— Справила си се отлично — казвам. Когато нареждам нещата си, тя ахва леко при вида на тъмните очила.

— Откъде ги намери? — пита тя.

— Бяха в раницата. Засега са безполезни. Не спират слънцето и с тях по-трудно се вижда — казвам и свивам рамене.

— Те не са за слънце: за тъмно са — възкликва Ру. — Понякога, когато прибираме реколтата нощем, раздават по няколко чифта на онези, които са най-високо в клоните на дърветата. Там, където светлината на факлите не достига. Веднъж едно момче, Мартин, се опита да ги задържи. Скри ги в панталоните си. Убиха го на място.

— Убили са момчето заради тези очила? — питам.

— Да, а всички знаеха, че е безобиден. Мартин не беше наред в главата. Искам да кажа, още се държеше като тригодишен. Той просто искаше очилата, за да си играе с тях — казва Ру.

След тези думи имам чувството, че Окръг 12 е нещо като безопасно убежище. Разбира се, през цялото време има хора, които припадат от глад, но не мога да си представя миротворците да убият малоумно дете. Има едно момиченце, едно от внучетата на Мазната Сае, което се мотае около „Таласъма“. То не е съвсем наред в главата, но хората се отнасят към него като към домашен любимец. Подхвърлят му огризки и остатъци от храна.

— И за какво са тези? — питам Ру, като вземам очилата.

— С тях виждаш в пълна тъмнина — казва Ру. — Пробвай ги довечера, като залезе слънцето.

Давам на Ру няколко кибритени клечки, а тя ме зарежда с много листа в случай, че ужилените места се възпалят отново. Загасяваме огъня и вървим нагоре срещу течението, докато настъпва нощта.

— Къде спиш? — питам я. — В клоните на дърветата ли? — Тя кимва. — Само по яке?

Ру вдига допълнителния си чифт чорапи:

— Тези си ги слагам на ръцете.

Спомням си колко студени са напоследък нощите.

— Можеш да спиш с мен в спалния чувал, ако искаш. Ще се поберем и двете без проблем. — Лицето й грейва. Разбирам, че това е повече, отколкото е смеела да се надява.

Избираме си чаталест клон високо на едно дърво и се настаняваме за нощта точно когато започва химнът. Днес няма загинали.

— Ру, събудих се едва днес. Колко нощи съм пропуснала? — Химнът би трябвало да заглушава думите ни, но въпреки това шепна. Дори от предпазливост закривам устата си с ръка. Не искам публиката да научи онова, което смятам да разкажа на Ру за Пийта. Схванала намека ми, тя прави същото.

— Две — казва тя. — Момичетата от 1 и 4 окръг са мъртви. Останахме десет души.

— Случи се нещо странно. Поне така си мисля. Може да е било халюцинация от отровата на хрътосите — казвам. — Нали се сещаш за онова момче от моя окръг? Пийта? Мисля, че ми спаси живота. Но той беше с професионалистите.

— Сега не е с тях — казва тя. — Шпионирах базовия им лагер край езерото. Успяха да се върнат, преди да припаднат от ужилванията. Но той не е там. Може би наистина те е спасил и се е наложило да избяга.

Не отговарям. Ако Пийта наистина ме е спасил, пак съм му задължена. А този дълг не може да бъде върнат.

— Ако го е направил, вероятно всичко е било само част от преструвката му. Нали се сещаш, за да накара хората да мислят, че е влюбен в мен.

— О-о — казва замислено Ру, — май не е преструвка.

— Разбира се, че е преструвка. Измислиха го двамата с ментора ни. — Химнът свършва и небето потъмнява. — Хайде да пробваме очилата. — Измъквам ги и ги слагам. Ру не се е шегувала. Виждам всичко — от листата по дърветата до един скункс, който върви бавно през храстите най-малко на петнайсетина метра от нас. Стига да искам, мога да го убия. Мога да убия всеки.

— Питам се кой ли още има такива очила — казвам.

— Професионалистите имат два чифта. Но те там край езерото имат всичко — отговаря Ру. — И са много силни.

— И ние сме силни — казвам аз. — Само че по различен начин.

— Ти си силна. Ти можеш да стреляш — казва тя. — Аз какво мога да правя?