Сюзан Колинс - Игрите на глада

Но първо трябва да възвърна донякъде физическите си сили. Пак съм много обезводнена, а запасът ми от вода е опасно намалял. Малкото килограми, които успях да кача, като се хранех до насита в Тренировъчния център, са се стопили, а заедно с тях и още няколко. Бедрените кости и ребрата ми са толкова изхвръкнали, колкото не помня да са били от онези ужасни месеци след смъртта на баща ми. А трябва да се погрижа и за раните си — изгаряния, порязвания и синини от дърветата, както и три ужилвания от хрътоси, които сега са още по-възпалени и подути. Намазвам изгарянията си с мехлема и се опитвам да сложа малко и на ужилените места, но той не им действа. Майка ми знаеше лек за тях, някакво листо, което извлича отровата, но рядко й се налагаше да го използва и не помня нито името, нито как изглежда.

Първо водата , мисля си аз. Сега можеш да ловуваш по пътя. Лесно намирам от коя посока съм дошла дотук по следите, които измъчваното ми от халюцинации тяло е оставило през листака. Затова се отправям в обратната посока с надежда, че враговете ми все още лежат замаяни в нереалния свят, който отровата на хрътосите създава.

Не мога да ходя много бързо: ставите ми отказват всякакви резки движения. Придвижвам се с бавната ловна походка, с която си служа, когато проследявам дивеч. Само след няколко минути забелязвам заек и убивам първата си плячка с лъка. Това не е обичайният ми изстрел право в окото, но няма значение. След около час откривам поток — плитък, но широк и предостатъчен за нуждите ми. Слънцето е горещо и много силно, затова, докато чакам водата да се пречисти, се събличам и нагазвам в лекото течение. Мръсна съм от главата до петите. Опитвам се да се наплискам, но накрая просто лягам за няколко минути във водата, като я оставям да отмие саждите, кръвта и кожата, която се лющи след изгарянията. Изпирам дрехите си и ги окачвам по храстите да съхнат, после сядам за малко на огрения от слънцето бряг и разплитам косата си с пръсти. Апетитът ми се връща и изяждам една солена бисквита и резенче сушено говеждо. С шепа мъх изчиствам сребърните си оръжия от кръвта.

Чувствам се освежена, намазвам още веднъж изгарянията, сплитам косата си и обличам мокрите дрехи, защото знам, че слънцето ще ги изсуши много бързо. Най-разумно изглежда да тръгна срещу течението на потока. Движа се нагоре, което предпочитам, и разполагам с вода не само за мен, но и за евентуалния дивеч. С лекота убивам непозната за мен птица, която прилича на някакъв вид дива пуйка. Във всеки случай ми се вижда напълно годна за ядене. Късно следобед решавам да стъкна малък огън, за да изпека месото, като се надявам, че в здрача димът няма да се вижда и до падането на нощта ще мога да го загася. Почиствам дивеча, като особено внимателно разглеждам птицата, но не забелязвам нищо подозрително. След като се оскубят перата, тя е не по-голяма от пиле, но е месеста и твърда. Точно съм сложила първата порция върху жарта, когато чувам изпращяване на вейка.

С едно движение се обръщам в посока на звука, вдигам лъка и опъвам стрелата. Няма никой. Поне аз не виждам никой. После забелязвам връхчето на детски ботуш да се подава едва-едва иззад ствола на едно дърво. Отпускам рамене и се усмихвам. Тя умее да се движи през гората като сянка, трябва да й се признае. Как иначе е успяла да ме проследи? Думите излизат от устата ми, преди да успея да ги спра:

— Те не са единствените, които могат да се съюзяват — казвам аз.

За миг няма отговор. После едното око на Ру леко се показва иззад ствола.

— Искаш ме за съюзник?

— Защо не? Ти ме спаси с онези хрътоси. Достатъчно умна си, щом си още жива. А и изглежда не мога да се отърва от теб. — Тя ме гледа и примигва, докато се опитва да реши.

— Гладна ли си? — Виждам я как преглъща с усилие и очите й се стрелват към месото. — Идвай тогава. Днес убих две животни.

Ру предпазливо излиза на открито.

— Мога да излекувам ужилванията ти.

— Наистина ли? — питам аз. — Как?

Тя започва да рови в раницата си и измъква шепа листа. Почти съм сигурна, че са същите, които използва майка ми.

— Къде ги намери?

— Съвсем наблизо. Всички носим със себе си такива, когато работим в овощните градини. Там са останали много гнезда — казва Ру. — Тук също има много.

— Точно така. Ти си от Окръг 11. Земеделският окръг — казвам аз. — Овощни градини, а? Сигурно затова можеш така да прелиташ по дърветата, сякаш имаш криле. — Ру се усмихва. Улучила съм едно от малкото неща, с които заслужено се гордее. — Е, добре, хайде излекувай ме.